Животът и смъртта — те толкова си приличат. Дрехите им са почти еднакви.
В ъгъла на дюкянчето, зад малка маса седят двама човека. На пръв поглед са ми непознати, първо ги подминавам и чак после се спирам.
Набития здравеняк в бели дрехи не съм го виждал. Но…
— Драйфа ми се — произнася той зад гърба ми. — Безвкусица. Кич. Пълно израждане във всичко.
Обзема ме същото отвращение, което бях изпитал някога, много отдавна, в детството, когато след като изплувах от реката, видях на брега, точно на пътя ми, да седи една тлъста жаба.
Здравенякът зад гърба ми е с ниско нахлупен каскет. Леко го намества и кара нататък:
— По-рано твоите ролеви игри бяха необикновени. С полезни елементи. Сега са чисто грухтене и плюскане.
— Виж какво, направо прекаляваш… — отговаря на Каскетчо типът, който седи до него. — Нали младежите трябва да купонясват…
— Винаги казвам това, което мисля. Казвам истината — безапелационно заявява Каскетчо. И аз изведнъж разбирам — това не е преувеличение. Не е грешка. Той наистина мисли така. Не разграничава себе си от истината.
Леле-мале…
— И точно затова не те обичат — възразява на Каскетчо събеседникът му.
— Ха. Любовта също е лъжа. И това става очевидно, когато обхванеш всички събития в тяхната динамика.
Търговецът зад тезгяха вижда, че съм замръзнал пред витрината, и се оживява. Приближава се и тика пръст в стъклото, зад което лежи меча.
— Много, много добро оръжие! Но можете да го купите само ако сте спечелили сто точки за майсторство.
Зад гърба ми Каскетчо продължава да си дудне:
— Играта е изпаднала до нивото на простака. Изгубила е развиващата си роля. Точки за сила, бардове, фокусници… Грухтене! Помисли върху това.
— Искате ли да подържите меча? — любезно ми предлага търговеца.
Хвърлям поглед към Каскетчо. Събеседникът му, явно някой от известните ролеви играчи, пита:
— Та какво предлагаш?
— Ситуацията вече е съвсем ясна — заявява Каскетчо. — Предпочитам да видя дали ще намериш адекватно решение…
— Не, благодаря — отговарям на продавача. — Все още съм много далеч от стоте точки.
Излизам от дюкянчето. На чист въздух, при чакащата ме Вики. Тя май не е забелязала бившия си клиент.
— Какво търсеше там?
— Живот.
— И намери ли?
Свивам рамене.
— Изглежда не.
Когато вървим към градските порти — покрай барда-куплетист, фокусника и фехтуващите новобранци, изведнъж осъзнавам едно странно нещо.
В думите на Каскетчо — независимо дали говори на девойките в бордея или на лориенските елфи — има много верни работи. Истината е маскировъчна дреха на цинизма.
Сигурно и това е цел. Да се изживяваш като истина. Да вървиш през дълбината като горд глашатай на истината, гнусливо отърсвайки от белите си маншети си мръсотията на човешките пороци. Да страдаш за истината и да изобличаваш лъжата.
И всичко това по една-единствена причина.
Защото не умееш да обичаш хората.
Аз виждам този свят и ми става смешно като гледам как момчетиите острят нарисувани мечове, изучават езика на джуджетата и търгуват с пустота. Но това не е всичко… Трябва да се направи само още една крачка… мъничка, съвсем мъничка крачка, за да се стигне още по-далеч. Дотам, че да не обичаш.
Тайнствения Неудачник, глупавия малък хобит, виртуалната проститутка Вики, търговеца в дюкянчето, барда с китарата, върколака Ромка, Човека Без Лице.
Никого.
Та това е толкова лесно — всички те си имат цял куп недостатъци. На всеки от тях можеш да се ядосаш, можеш всичките до един да презреш… Не, не е това… Не да се ядосаш, а просто — да не ги обичаш…
И аз сякаш отново отварям някаква тясна и тежка врата и надничам в един друг свят. Стерилно бял, изстуден до абсолютната нула. Мъртъв и чист като машинен процесор.
— Вики — шепна. — Вики…
Защо отиваме да спасяваме Неудачника? Защо ни е целият този дълъг и изморителен процес?
— Вики…
Тя ме поглежда в очите — и аз я съзирам зад облика на елфа със златни къдрици и бледо аристократично лице.