Обикновената, истинската.
Моята Вики.
Която няма нужда от никакви обяснения.
— Кажи „обичам“ — помолва ме тя.
Поклащам глава. Не мога, нали съм все още там, сред студената белота на присмехулната истина. Истината и любовта са несъвместими.
— Кажи „обичам“ — повтаря Вики. — Ти можеш.
И аз правя избора си.
— Обичам — прошепвам аз едва чуто.
— Приятелите и враговете…
— Приятелите и враговете… — повтарям покорно.
— А аз обичам теб — казва Вики.
Приказен град е този Лориен.
Никой не се присмива на човека и елфа, че се прегръщат пред градските порти.
110
Приятно е да се върви, ако преди теб по зимната пътека е трамбовала цяла войска.
Снегът е добре утъпкан, няма как да сбъркаме пътя.
И навред личат дребните белези на многото шум и суетня за нищо.
Бор с множество стърчащи от него стрели. На елфите или им се е привидял някой шпионин, или са се сдърпали чий поглед е по-орлов и чия десница е по-нетрепваща… По-скоро второто.
Следи, които се отбиват леко встрани. Две купчинки тютюнева пепел. Веднага си представяш двамата старци-водачи, които малко са кривнали от пътя, за да изпушат по лула. Единият вероятно е бил маг и е държал в ръка тояга. А другият — воин с меч. Ето ги и следите — кръгче от тоягата и резка от ножницата.
А тук е имало кратка почивка. Вляво от пътеката снегът е утъпкан, отдясно е само леко слегнал. Ами да, отдясно са стояли елфите, нали те стъпват толкова леко, че не пропадат в снега. Явно тук двете части на армията са били инструктирани от водачите си…
В реалността пътят от пет мили би бил дълъг за изминаване. За щастие, ролевите играчи не са милионери, за да пъплят с месеци до враговете си. Пътеката се разстила под краката с чудесна бързина.
Сигурно играчите са се споразумели да броят това за ефект от магическо заклинание…
Изкачваме се към скалите, започваме да криволичим заедно с пътечката. На няколко пъти ми се струва, че сме на същото място, където наскоро плаших хобита, но всеки път се оказва, че бъркам. Рисували са пътя надве-натри, сглобили са го от повтарящи се елементи.
Най-сетне Вики забелязва стъпки, които се отбиват встрани, към елховата горичка. Лошо сме скрили Неудачника — всеки изостанал от армията пишман-воин би могъл да го забележи. Без да се наговаряме, и двамата ускоряваме крачка — ами ако вече го няма там?
Но Неудачника е налице, нещо повече — не е сам.
Седи, облегнат на дънера на дървото, и разправя нещо на един хобит, като си сръбва от манерката. Хобитът е клекнал пред него и се смее в захлас. Когато ни вижда, скача на крака и със замах изважда малкия си кинжал.
Гледай ти. Този мъник можел да бъде храбър. Поне когато зад гърба му лежи безпомощен човек.
— Ние сме приятели — казва Вики и вдига ръце. — Дошли сме с мир.
— Аз съм лечителят Елениум — подкрепям я аз. Интересно, дали ще ни познае Неудачника?
— Здрасти, Льоня — казва той с усмивка.
— Аз съм Хардинг — съобщава хобитът и крие кинжала си. — Да сте виждали тъдява Конан? Един такъв висок, с огнен меч?
— Този Конан е ограбил мъничето — много сериозно казва Неудачника. Само очите му се усмихват.
— Ама иначе не е чак толкова лош! — неочаквано се застъпва за своя душманин хобитът. — После е оставил всичките ми запаси на Ейлиън16. Разбрал е, че са му нужни!
— На кого? — питаме едновременно аз и Вики.
— На Ейлиън — без да подозира нищо, отговаря хобитът. — Ето на него. Кракът му е счупен.
Мнооого интересно.
Отивам при Неудачника и махам шината от лико. Изтърсвам върху снега всичко от лечителската си торба. Нямам капка понятие как трябва да се лекуват пациентите в този измислен свят.
— Значи се казваш Ейлиън? — питам аз. Неудачника мълчи.
Отварям една от падналите кутийки. От блатистозеления мехлем ме лъхва смрад. Навивам крачола на Неудачника и обилно наклепвам болния крак. След кратък размисъл го облепвам със сухи листа и заявявам:
— След пет минути счупеното ще зарасне.
Ситуацията е съвсем елементарна. В този свят притежавам дарбата да церя рани. Неудачника се е появил тук със счупен крайник. Сега, след като съм отворил торбата и съм изразходвал част от аксесоарите за крака на Неудачника, компютърът, който поддържа Лориен и околностите му, е длъжен да възстанови функциите на нарисуваното тяло.
— Ами ако не подейства? — с интерес пита Хардинг.
— Тогава ще занесем твоя… хм… приятел в града.
— Благодаря — от все сърце казва хобитът. — На мен силата ми е само три точки, не бих могъл да го довлека чак дотам.