А в конкретния случай и опасна. Залпът шибва премятащия се автомат и защитата на бойната програма не издържа. Взрив — и всички вируси в пакета, сглобен под формата на автомат, се задействат едновременно. Най-близо до това безпрецедентно меле се оказва злочестият хвърковат охранител — така че именно той си го отнася. Пламва и още във въздуха се разпада на безформени парцали.
— Бягайте! — изръмжава вълкът и отскача от неподвижните тела. От зъбите му капе кървава слюнка, козината му е настръхнала. Отивам с твърда крачка при Ромка, слагам ръка на гърба му, прошепвам:
— Благодаря.
Само Човека Без Лице е останал жив от противниковия лагер. Той спокойно стои и гледа разгромената си гвардия.
— Бягай! — отново изръмжава вълкът, без да откъсва поглед от Дибенко.
— Дайвърското братство? — подигравателно казва Човека Без Лице. — Не очаквах.
Прекалено спокоен е. Кимвам на Вики и Неудачника и те послушно започват да се отдалечават. Аз и Роман оставаме — двама срещу един.
Но този един е прекалено невъзмутим.
— Отново ти предлагам да се опомниш, Леонид — казва ми Дибенко.
— Хайде тръгвай вече! — просъсква ми вълкът. Зелените му човешки очи проблясват, той се хвърля върху Човека Без Лице.
Прекрасен скок, даже по-бърз и по-точен от онзи, от покрива. Челюстите изтракват, стискат шията на Дибенко, предните лапи драскат гърдите му. Сега, както е застанал на задни лапи, върколакът е доста по-висок от човека.
— Пале — казва Човека Без Лице.
С едната си ръка го сграбчва за врата и го запокитва към елфическата хралупа. Ударът е толкова силен, че стената се продънва и вълкът достига в полет средата на коридора. Но веднага се окопитва, отърсва се и пак се нахвърля върху Дибенко. Последвалият удар не е просто удар — кожата на вълка пламва с бледо сияние.
Все пак успяха да натресат вирус на Ромка. Сигурно е изключил защитата си — за по-голяма бързина и точност на движения. Но дори сега, когато вирусът смила компютъра му, той продължава да се бори.
Аз бягам. Всичко останало е от лукавия. Ромка ме е проследил — как ли е успял? И се хвърли в боя, за да ми даде шанс.
Глупаво е да губя този шанс.
На около десет метра по-надолу по улицата Вики спира кола на „Дийп-разводач“, набутва вътре Неудачника, маха ми с ръка. После лицето й се изкривява от ужас.
Гърбът ми настръхва от дращещия слуха жален, стихващ вой, а в следващия миг Човека Без Лице ме сграбчва за рамото. Трудно е да се надпреварваш с някого, чиито домашен компютър е прототип на „осмица“. Удар — и падам на паважа. Човека Без Лице, който е измислил дълбината, се навежда над мен.
— Аз бях достатъчно търпелив — казва той.
Плюя в сивата мъгла на маската. Жестът е чисто символичен — във виртуалното тяло не е предвидена възможността да се плюе. Трябва да подхвърля идейката на Компютърния Маг…
Дибенко прокарва длан по липсващото си лице, сякаш за да изтрие храчката. Но той не е толкова гнуслив. Пръстите му загребват шепа мъгла, мачкат я, сякаш правят топка от мръсен градски сняг.
— Дръж, дайвър. Приятни сънища — казва той.
И снежната топка лети към лицето ми, за да се разгърне като безкрайно платнище. То вече не сиво, а ярко, искрящо, огледално, празнично, шарено.
Прекалено късно разбирам с какво ми е позната тази пъстра дъга.
Дълбина-дълбина…
Прекалено късно.
Дийп-програмата започва да ме захлупва и нямам сили да се отскубна.
Дълбина-дълбина…
А платнището продължава да пламти, няма намерение да угасне, както се полага на всяка честна дийп-програма, която спазва законите…
Дълбина-дълбина…
Гмурвам се все по-дълбоко, пропадам в тази многобагрена бездна, в безкрайната върволица от фалшиви отражения, в цветния лабиринт, в лудостта и забравата.
Моят компютър е без таймер и никой няма да отвори вратата ми със своя ключ.
Дълбина-дълбина…
Не мога да изплувам със същата скорост, с която ме увлича водовъртежа на цветовете!
Дълбина-дълбина…
111
Преди всичко — спокойствие.
Говори се, че това е любим лаф на един от нашите космонавти. Но кой ли помни сега героите от миналото?
Спокойствие.
Паниката убива по-бързо от куршум.
Заобиколен съм от безкраен калейдоскоп. Дъга, фойерверк, работеща дийп-програма. Колко просто — и колко неочаквано. Дайвърът може да изплува на повърхността, но какво ще направи, когато водата приижда по-бързо от неговия устрем нагоре?
Още не знам.
Правя крачка — и колкото и да е странно, успявам. Светът е станал нереален, превърнал се е в картина на побъркан абстракционист. Покрай мен прелита оранжева въртяща се лента, увива се на кълбо, опитва се да завърже за главата ми. Отскубвам я — ръката ми не се вижда, но лентата обидено отлита настрани. Под краката ми, които също не се виждат, избиват фонтани от бял прах. Завалява изумруден дъжд, всяка капка е ситно кристалче, което болезнено се впива в тялото.