Тръгвам.
Звукът става по-силен, но не и по-ясен. Така може да ромони горско поточе или да шуми далечен прибой, или да пращи пламъкът на свещта. Все едно, дори и да е ехото от Големия Взрив — трябва ми този звук, това отсъствие на тишина!
Крачка, още една.
Дори през затворените клепачи долавям, че нещо се е променило.
Отварям очи. Светът сякаш е избелял. Изумруденият дъжд е изгубил яркостта си, посърнал е, от небето вече не се сипят смарагди — а мръснозелено стъкло от счупени бутилки. Бялата прах под краката ми едва се вижда.
А пред мен гори небесносиня звезда.
Отломка от дневното небе.
Не знам дали тя е наедряла, или аз съм се смалил — но сега блещукащото огнено кълбо се извисява над мен. Протягам длани, докосвам топлите лъчи.
И падам към звездата.
Вятър.
Студен вятър ме удря в лицето.
Станах от земята, посипана с тънък слой сняг. Докъдето стига погледът — плоска като маса равнина. Няма хоризонт. Небето е покрито с плъзгащи се, преплитащи се оранжеви нишки, през които струи синя светлина.
Има и струи мъгла, които текат над земята. Те менят своята яркост и плътност, носят се срещу вятъра и се издигат към оранжевата решетка на небето.
Отупах снега от коленете си, погледнах дланта. Странен сняг — прекалено големи кристали, които са ронливи и не се слепват. Те съскат върху ръката ми и отлитат като лек дим.
— Радвам се, че стигна дотук, Льоня — каза зад гърба ми Неудачника.
Не успях да се обърна — той почти изкрещя:
— Не… не трябва!
Обгърната от мъгла равнина, студен вятър, ронлив сняг… Преглътнах буцата, заседнала в гърлото ми.
— Неудачник… благодаря ти.
— Длъжен бях да ти помогна — много сериозно отговори той. — Или поне да се опитам. Та нали ти ме спасяваше!
— Без особен успех…
— Но ти ме изведе. А на мен ми беше много зле… там.
— Досещах се. Но ти би могъл да преминеш „Лабиринта“ за час… за десет минути…
— Льоня…
— Би могъл просто да излезеш, а можеше и да биеш всички рекорди.
— Не, не можех.
— Но защо?
— Още ли не си разбрал? — в гласа му се мярна учудване.
— Не искаше да убиваш?
— Да.
— Но нали нещата там не са истински! — възкликнах аз.
— За теб.
— Никога няма да мога да съм същият като тебе.
— И не трябва, Стрелец.
— Знаеш ли — казах аз, борейки се с изкушението да се обърна, — веднъж ми се стори за миг… само за миг… че ти си Месия. Разбираш ли?
Неудачника е много сериозен.
— Не, Леонид. Не бих искал да бъда ваш бог. Нито един от измислените ви богове. Те са много жестоки.
— Като нас.
— Като вас — повтори като ехо Неудачника и в гласа му звучеше тъга.
— Това сън ли е — попитах аз след кратко мълчание. — Всичко наоколо?
Той много дълго мълча, онзи, който стоеше зад гърба ми и ме беше помолил да не се обръщам.
— Не, Льоня. Дори да е сън, не е твой.
Разбрах.
— Благодаря.
Не ми беше студено, вероятно защото той искаше да е така. Не ме изгаряше сивият зърнест сняг под краката ми, не ме изпепеляваха и струите мъгла. Може би за него това беше дреболия, а може би му костваше невероятни усилия? Не знам.
— Успяхте ли да се измъкнете? — попитах аз.
— Да. Сега се движим из града. Вики дава на шофьора адрес след адрес… според мен тя не знае какво да прави.
За момент Неудачника се запъна, после добави:
— Освен това тя плаче.
Оранжевите ленти се вият в небето. В безкраен танц под жаркото синьо слънце. Все пак това сякаш е красиво…
— Кажи й, че при мен всичко е наред.
— Това истина ли е?
— Не знам. Ще ми помогнеш ли да изляза оттук?
Неудачника не отговори.
— Ще успея ли да изляза?
— Да. Може би.
— Кажи на Вики, че всичко е добре.
— Няма да повярва.
— Ще повярва. Тя също почти е разбрала. Кажи й, че в руския квартал на Дийптаун има компания „Поляна“. Която притежава една-единствена сграда. Скучна дванайсететажна панелка. Чакайте ме там, на втория етаж, на стълбището, точно след час.
— Нещо друго, Леонид?
— Не. Това е всичко.
— Ще ти бъде много трудно, Стрелец — Неудачника се запъна. — Ти си свикнал да се бориш с дълбината. Сила и устрем. Добър плувец си, винаги си се измъквал от водовъртежа. Но сега това няма да ти помогне.
— Ти не си ли свикнал да разчиташ на силата?
— Зависи каква сила, Стрелец…
Нещо лекичко докосна рамото ми. Не знам дали за сбогом, или за да ми вдъхне бодрост.
И небето от оранжеви нишки се сгромоляса върху заснежената земя…
Изправям се — сред цветните пръски, сред калейдоскопа от искри. Дийп-програмата работи. Продължавам да не виждам тялото си.