Всичко се промени, когато бившият московски хакер, а сега преуспяващ американски гражданин Дмитрий Дибенко изобрети дълбината. Една малка програма, която влияе на човешкото подсъзнание. Говори се, че бил луд по Кастанеда, увличал се по медитацията и пушил трева. Според мен това е вярно. Бившите му приятели признават, че е бил циничен, мързелив, немарлив и посредствен специалист. И на това вярвам.
Но той даде живот на дълбината. Сам по себе си десетсекундният клип е безвреден. Ако го пуснат по телевизията (говори се, че в някои страни били поели този риск), зрителите няма да усетят нищо, няма да станат участници във филма. Самият Дмитрий е искал просто да сложи на дисплея приятен фон за медитация. Създал го, после го пуснал да обикаля из мрежата и две седмици нищо не подозирал.
А сетне някакъв украинец погледнал как се прелива дъгата на дийп-програмата, недоумяващ повдигнал рамене и подхванал любимата си игра — „Doom“. Нарисувани коридори и здания, гнусни изроди и безстрашен герой с ловджийска пушка в ръце. Същата проста триизмерна игра, с която започна цяла епоха — епохата на триизмерните игри.
И той се озовал в играта.
Празната (било вече късна вечер) зала на патентното ведомство, в което работел, изчезнала. Младежът вече не виждал компютъра си. Натискал с пръсти клавишите, за да накара нарисуваната фигура да се движи, да се върти и да стреля — а му се струвало, че той самият тича из коридорите и се изплъзва от огнените заряди и озъбените муцуни. Разбирал, че това е игра, но не знаел защо е станала реалност и как да я приключи.
Успял да измисли само едно — да я изиграе докрай. И той я изиграл, макар че това се оказало доста по-сложно от преди.
Леката рана сега била не просто намаляване на процента на жизнените сили на екрана, а онова, което би трябвало да бъде една рана. Болка, слабост, страх. Той установил, че залетият с кръв под става хлъзгав, че каменната плоча, зад която е скрит тайникът с патроните, адски тежи, че гилзите са горещи, а откатът на гранатомета едва не събаря на земята. Животоспасяващият елексир имал неприятен, горчив вкус. Оказало се, че бронираната жилетка е направена от тънки метални пластинки и е достатъчно лека за носене, но за сметка на това е прекалено широка и е много неудобно, че връзчиците са отзад на гърба. След около три часа започнал да заяжда спусъкът на ловджийската пушка и се наложило да го натиска бавно и плавно, поклащайки го с пръст в различни посоки.
В пет сутринта стигнал до края на играта. Чудовищата били победени. На каменната стена отпред излязло менюто и той с вик тикнал дулото на ловджийската пушка в думата „изход“.
Илюзията се разпръснала. Нашият човек седял пред кротко бръмчащия компютър, очите му сълзели, клавиатурата под вдървените пръсти била съвсем раздрънкана. Клавишът, който възприемал като спусък по време на играта, бил хлътнал.
Младежът изключил компютъра и заспал както си седял на стола. Дошлите на работа колеги видели, че целият е насинен.
Разбира се, никой не му повярвал, когато разказал за патилата си. Едва привечер, припомняйки си за случилото се, той се сетил за медитационната програма на Дибенко и заподозрял, че има нещо гнило.
След седмица треската обхвана целия свят. Загубите на корпорациите, с изключение на продаващите на пазара компютри и софтуер, възлизаха на милиарди — всички, от програмистите до секретарките, искаха лично да се разходят до киберпространството.
Благодарение на Дибенко програмата беше кръстена „дийп“ и започна своето шествие по света. Тепърва предстояха изследванията, в които се доказа, че към седем процента от хората са неподатливи на дълбината, а прекарването на повече от десет часа дневно във виртуалността може да доведе до нервни разстройства и псевдошизофреничен синдром. Оставаше един месец до първата смърт във виртуалността, когато възрастен мъж, чиито изтребител бил изпепелен по време на космическа схватка над планетата на разумни виолетови влечуги, починал от инфаркт както си седял пред компютъра.
Това вече не можеше да спре или уплаши никого.
Светът се потопи в дълбината.
„Майкрософт“, „Ай Би Ем“ и компютърната мрежа „Интернет“ създадоха Дийптаун.
Главното предимство на дийп-виртуалността бе простотата. Няма нужда да се изрисуват с подробности зданията и дворците, човешките лица и частите на машините. Само контури и дребни, познати елементи. Кафява, разделена на правоъгълници стена: тухлен зид. Синева високо горе: небе. Сини панталони: дънки.
Светът се гмурна. И нямаше намерение да се връща на повърхността. В дълбината беше доста по-интересно. Нищо, че оставаше достъпна не за всеки — интелектуалният елит се закле във вярност към новата империя.