Няма по-подходящо място за проверка на новопридобитите ми способности.
Гъмжи от хора. Освен че е сърцевина на града, на две крачки оттук са и жилищните квартали, и центровете за развлечение. Вървя по тротоара и се оглеждам за някое по-тихо кътче.
Ето нещо, което май ще ми свърши работа. Градинка с фонтанче и две-три пейки до калкана на някаква много висока сграда. Всичко е обикновено, но направено с вкус. По моравата, без да обръща внимание на табелата „Забранено за кучета!“, се разхожда червенокосо девойче с коте на каишка. Хм. Какво пък, логиката е неоспорима — за техния случай забраната не важи. На котето явно му е омръзнала противната каишка, то непрекъснато спира и прави опити да я махне, дращейки с лапичка. Усмихвам се в отговор на строгия поглед на девойчето и след едносекундно усилие го превръщам в рисунка.
Котето остава истинско. Наперено и жизнено, с рижа козина, също толкова слънчева на цвят, като косите на стопанката му. Бизнесът с виртуални животни е сред най-печелившите в Дийптаун, след този с игрите, разбира се. Японците ги обожават — може би в техните квартири-кутийки е невъзможно да се отглеждат истински. Нарисувани кучета и котки си купуват и онези нещастници, които много обичат животните, но страдат от алергии…
Сядам на пейката до някаква шепнеща влюбена двойка. Под акомпанимента на шумолящия фонтан оглеждам бетонната стена. Ако не греша, зад нея се намират компютрите на много известна банка.
Дали да не опитам?
Какво пък, вече съм се накиснал. И без това съм обвинен в нанасяне на щети за милиони. Отрежеш ли главата, няма смисъл да плачеш за косата…
Народната мъдрост ми действа успокояващо, но не мога да събера достатъчно смелост. Двойката се прегръща, като пет пари не дава за моето присъствие. Иска ми се това да са истински влюбени, разделени в реалността от хиляди километри, а не търсачи на безопасни авантюри…
При калкана изтичват някакви деца — едно момиче и две момчета. Те държат в ръце цветни тебешири и въодушевено започват да покриват стената с графити. Разнасят се радостни викове: „Янка, виж, че чудовището на Андрейчо стана по-страшно!“, „Севка, дай червения тебешир, дай го, де!“. Изглежда някой е довел чедата си на разходка във виртуалността. Най-после децата се умълчават и се залавят здраво за работа. Момичето рисува самурай с меч, който е почти като истински. Пълният очилатко Сева — нещо като боа, глътнала слон. Но боата се сдобива с дуло и става ясно, че това е просто танк. Слабичкият мургав Андрей усърдно сумти, докато се труди над невъобразимото си чудовище. Може това да е замисълът, а може би и да е искал да нарисува човек…
Ставам и тръгвам към децата.
— Деца, а можете ли да нарисувате врата? — питам и тримата.
Идеята явно ги озадачава, но след кратко обсъждане, те съвместно се залавят за реализацията й. Действат ентусиазирано, издърпват един от друг тебеширите и спорят: трябва или не трябва вратата да има ключалка?
Търпеливо чакам. Най-накрая рисунката е завършена и младите дарования ме гледат взискателно, питайки се дали ще оценя работата им.
— Прекрасно — честно казвам аз. — Много ви благодаря!
Вратата наистина е чудесна. Разположена е между хобота на слона… тоест дулото на танка, и самурайския меч. Има си и ключалка, и дръжка, дори панти.
— Страшно ми помогнахте — признавам аз.
Децата упорито чакат.
Тогава аз превръщам заобикалящата ме улица в нарисувана. Вдишвам дълбоко, после се отпускам — и правя вратата истинска.
Това е само илюзия и нищо повече от илюзия, разбира се…
Протягам ръка и дръпвам вратата към себе си. Веднъж, още веднъж.
Никакъв ефект. А какво, всъщност, очаквах?
Ядосано ритам истинската врата върху нарисуваната стена. И тя широко се отваря.
Отваря се навътре…
Не може да бъде — получи се!
Децата зад гърба ми се разпищяват — нито уплашено, нито учудено, по-скоро радостно. Съпроводен от крясъците им хлътвам в непроницаемата стена.
И се озовавам в баня.
Древните римляни, които са разбирали от тези неща, заедно с икономичните финландци и ентусиазираните руснаци — всички те, взети накуп, биха се пръснали от завист. Огромна мраморна зала, залята от студеното зимно слънце, което блика през тънкия слой сняг върху нейния стъклен купол. В центъра на залата има кръгъл басейн, в който се разхлаждат десетина яки мъжаги. През прозорците се виждат планини и склон, по който бързо се спускат, вдигайки фонтани от сух снежен прах, още няколко курортисти, очевидно най-безстрашните. Рязко се отваря масивната дървена врата и от сауната с крясък изскача кльощав юноша. Скача в басейна, образувайки приливна вълна, започва да подскача на едно място. На бара пие бира някакъв дебел плешивец и хвърля снизходителни погледи към басейна.