Вики присвива очи, разбрала е.
— Беше невъзможно да се изплува.
— Но ти…
— Намерих обиколен път — казвам, като поглеждам Неудачника периферно. — Вики, как изглеждаше това отстрани?
— Дибенко запокити нещо по тебе… — тя смръщва чело, докато си спомня. — Нещо като кърпа… и ти пропадна в нея. Приличаше на много мощен вирус.
— А Ромка?
Вики ме поглежда с недоумение.
— Вълкът. Това е Ромка, дайвър-върколак. Приятел ми е…
— Той го изгори. Напълно. Просто го стисна за гърлото и оня пламна.
Мълча. Пък и какво има за казване — външните ефекти на вируса могат да бъдат най-различни, главното е как е подействал на машината на Ромка. Винаги ми се е струвало, че компютърът му е слабичък, също като моя. Вероятно няма дори магнитооптика. Ако Човека Без Лице е употребил грубо оръжие, на Ромка ще му се наложи да преинсталира целия софтуер.
— Льоня…
Кимвам. Не е време да съчувствам на чуждото нещастие.
Всъщност за това винаги не достига време.
— Да вървим — кимвам и на двамата. — Живея на единайсетия етаж.
— Кой друг живее тук?
— Никой. Сега — никой — отговарям и се вмъквам в асансьора. Натискам бутона, кабинката рязко потегля, понасяме се нагоре. Вики се мръщи, тя наистина се бои от височината. Дори от такава…
— А преди пак ли е било така?
— Ами… в известен смисъл — увъртам го аз. Вратите се отварят, излизаме на площадката. Неудачника с любопитство се оглежда.
— Ето го и моя дворец… добре дошли… — казвам им, докато отключвам вратата. И допълвам, вече обръщайки се само към Неудачника: — Ответна визита?
Той кимва.
Вики влиза първа. Поколебава се на прага, сякаш се чуди дали трябва да се събува. Разбира се, не трябва и тя го схваща.
— Вдясно са банята, тоалетната и кухнята. Вляво — стаята и балкона — уведомявам ги любезно аз.
Вики предпазливо надниква в стаята. Погледът й пробягва по избелелите тапети, задържа се на бюрото с компютъра, дивана, хладилника, шкафа. Сигурно е разочарована. И още как.
— Странно… — казва Вики. И усещам как тя излиза за миг от дълбината, за да погледне жилището ми без никакви емоции.
Нека. Само дано аз не се мерна пред очите ти в този момент.
— Хайде — леко дърпам Неудачника за ръката. — Да те науча ли да правиш кафе?
Вместо отговор той преминава в кухнята, бързо избира сред пакетите най-скъпото, при това, колкото и да е странно, и най-хубавото кафе на зърна. Изважда едно от по-големите джезвета. Взема солницата.
— Аха — успявам да изрека.
— На стотици сървъри са качени кулинарни рецепти — забелязва Неудачника. — Преди пет минути едно момиче от Ростов добави още една. Много интересна. Ще рискуваме ли да я опитаме?
Прекалено би било да се надявам, че мога да го науча на нещо. Освен на умението да стреля по хора.
Но си мисля, че не това е умението, което той е в състояние да възприеме.
— Чувствай се като у дома си — това е всичко, което му казвам, и се връщам в стаята. Вики седи на дивана и разглежда рафта с книгите.
— Върнах се — съобщавам аз и Вики затваря очи. Само за миг, за да се върне в дълбината.
— Странно — повтаря тя. — Льоня, не знам защо, но очаквах…
— Да видиш дворец?
— Не, не непременно, но поне нещо…
— Подобно на твоята хижа?
Тя мълчаливо кимва. Напълно разбирам притеснението й. Нали тя се убеди, че и аз съм пространствен дизайнер. А видя мизерно апартаментче, макар и добре нарисувано, но явно недостойно за честта да бъде увековечено във виртуалността.
— Да вървим — казвам аз. — Неудачник, излизаме за минутка. Ако има нещо — във входа сме.
Вики послушно тръгва след мен.
На площадката отвън е тихо и чисто. Допирам пръст към устните си:
— Шш-т! Не бива да вдигаме шум!
— Но нали каза, че в сградата няма никой… — прошепва Вики.
— А ако не е така? — отговарям тайнствено аз. Приближавам се към отсрещната врата, изваждам от джоба си огънато парче тел. Горе-долу така си представям, че трябва да изглежда един шперц.
Вики чака, тя вече е заинтригувана.
Ръчкам с телчето в чуждата ключалка. Разбира се, тя се поддава. Нали такъв беше замисълът. Влизаме.
Това е голям тристаен апартамент. На закачалката има дрехи, шлифери, якета. На стената е облегнат детски велосипед. Обувките са разхвърляни покрай стената. Подавам едни чехли на Вики, аз също се преобувам, казвам:
— У тях е прието всеки да се преобува. Семейството е голямо, с четири деца, иначе много ще се цапа. И подовете са студени…
Вики мълчи, тя е приела правилата на играта.
Надникваме в кухнята. Стара полска гарнитура, още от съветски времена. Страшно много кутии с подправки, разни туршии и сладка в буркани. На печката има гореща тенджера с борш и тиган с кюфтета. През прозорците се вижда тиха зелена уличка и Вики веднага се залепва за единия. На площадката крещят деца, пълна жена разхожда до самия вход стар муден пудел.