Сам разбирам колко нелепо звучи речта, която дръпнах.
Животът ли? Какъв живот в празните апартаменти на една нарисувана сграда, в тези гробници от бетон, където само вещите помнят хората. Би ме оценила неутронна бомба, а не жива жена.
А аз наистина съм идиот. Клиничен случай. Какво пък, все ще има полза, Вики може да разработи друга тема.
— Льонка… — казва тя. — Господи, Льонка, какво се е случило с теб?
Ето на…
— Прости ми — произнася Вики. — Всичките тия вопли… за работата с психопати… за мръсниците… ако животът ме бе зашлевил като теб…
— Вики… — вече нищичко не разбирам.
— Някой те е изоставил, някой те е предал? Изгубил си идеалите, в които си искал да вярваш? И си се предал? — пита тя тихо. — Ти не вярваш, че си способен да помогнеш на някого, да направиш поне мъничко добро? И си избягал тук, в дълбината, в приказката? Ти наистина умееш да обичаш, но се страхуваш от любовта си, така ли?
— Тук мога да помогна. Но само тук. Поне с това, че ще измъкна от нарисувания свят тези, които са е изгубили. Но знаеш ли, та те потъват не защото не умеят да плуват. Потъват, когато нямат сили да останат на брега. А брега… той вече не е в моята власт.
— Никаква надежда ли не виждаш? Там, в реалността?
— Сега вече виждам. Сега се появи Неудачника.
— Льоня, ти криеш нещо! Знаеш ли кой е той?
— Да, знам. И следователно надежда има. Щом те са успели да станат такива — значи ще успеем и ние.
— Но кои са „те“?
Как да й обясня? Как да я накарам да повярва в невъзможното, в това, чието място е единствено в жълтите хроники на булевардната преса?
— Вики, той почти го каза… там, в града на елфите. Техните машини не поддържат английски език, това там си е чисто руско място. Той се нарече Ейлиън. Чужд.
Вики клати глава. Тя е разбрала, но не иска, не може да повярва.
— Той е чужд, Вики. Пришълец. Не е от Земята.
— Той е човек…
— Донякъде — да. Човек е в доста по-голяма степен от всички ни. По-добър е от нас и може да бъде такъв, каквито ние не можем да станем.
— Льоня, защо мислиш така?
— Той даже няма тяло… тук. Да, той е летял, по най-скучния и обикновен начин. От звезда до звезда. Помниш ли думите му — за тишината?
Вики потреперва.
— Нас ни е страх да си го представим, но той е преминал през това. Стотици, хиляди години. Пустота и тишина, мрак, в който няма нищо. Мисля, че дори и корабът му е нематериален…
Вики клати глава и изведнъж замира. Обръщам се — Неудачника стои в коридора.
— Виках ви — казва той. — Излязох на стълбищната площадка и ви повиках. После влязох тук, вратата беше отворена.
Мълчим. После Вики пита:
— Не си човек, нали?
— Да. Не съм човек. Хайде елате, кафето е готово.
11
Опитвам кафето. Рецептата на момичето от Ростов не ми допада. Но най-странното е, че изобщо съм в състояние да усещам вкусовите нюанси.
— Преценката на това кафе е въпрос на вкус — казва Неудачника, като отмества чашата. — Сигурно е така.
— Усещаш ли вкуса? — интересува се Вики.
— Да.
— По кой начин? Във виртуалността той е само спомен за нещата, които сме опитвали в реалния свят! Ако ти не си човек, тогава…
Усещам, че агресивността й нараства, но нищо не мога да направя.
— Опитвам се да си представя дали такова количество сол може да подобри вкуса на кафето. Май не може.
— Пробвал ли си преди нещо аналогично на кафето?
— Само като твой гост. Аз… — Неудачника ме гледа, колебае се. — Дори не мога да кажа, че изобщо се храня.
Очевидно това е някакъв праг, отвъд който Вики губи търпение.
— Лъжеш — казва тя убедено. — Ти просто лъжеш! Знаеш ли, размърдай се до площад Винер, там има клуб на UFO-маниаци. Те ще ти се зарадват! И ще ти повярват!
— Аз не моля никого да ми вярва — отговаря тихо Неудачника.
Скачам от мястото си:
— Стига! Спрете и двамата! Вики, аз му вярвам!
— Льоня, ти се самонавиваш! — Вики подчертано игнорира Неудачника. — Та ти не си експерт по компютърни технологии, нали? Не си могъл да проследиш сигнала му и си повярвал! Какво ти става! Той е човек, той притежава човешки познания и поведение. Човек е! Можеш ли да ми докажеш обратното?
Неудачника гледа стената.
— Аз — не. Той може — поглеждам Неудачника в лицето. — Кажи й, моля те. Докажи го.
— Не мога нищо да докажа.
— Ти ми помогна да изляза от капана — прошепвам аз. — Не знам как го направи, но ти ми даде част от своите способности, от силата си. Помниш ли? Ами направи същото и за Вики!
Неудачника вдига очи.
— Леонид, не съм ти давал нищо. Нямам право да се намесвам във вашия живот.