— Но…
— Ти се справи. Сам. Не ти достигаше единствено вяра, че това е възможно. Необходима ти беше цел, за която да се бориш. Ти срещна мен и намери тази цел. Повярва, че всичко тепърва предстои, че светът няма да се срути като картонена къщичка, няма да пропадне в дълбината. Аз ти помогнах да намериш вяра.
Клатя глава. Не, не бих могъл! Не бих могъл да направя това сам!
Неудачника не свежда поглед.
— Нищо не съм ти дал, Леонид. Нищо, освен неприятности. Извинявай. Нямам право да правя такива подаръци.
— Момче, моля те, не го баламосвай! — казва рязко Вики.
— Неудачник… Ейлиън… — слагам ръката си на рамото му. — Но нали на теб така или иначе ще ти се наложи да доказваш кой си. Да обясняваш, ако не на нас, то на учените и политиците…
Млъквам по средата на изречението. Неудачника поклаща глава.
— Нищо няма да обяснявам на никого. Това е безсмислено и не е нужно.
— Но контактът…
— Що е контакт? — усмихва се той. — Сияещ звездолет на поляната пред Белия Дом? Дългокрака блондинка, поднасяща цветя на виолетов крокодил със скафандър? Трюмове, пълни с машини и прибори, галактическа енциклопедия, записана върху хиляда и един синтетични елмази? Лекарство против рака и средство за управляване на метеорологичната обстановка? Или не, по-скоро е друго… летящи чинии изпепеляват градове, човечеството води партизанска война срещу разумните медузи? Та нали вие по-скоро ще повярвате в тези истории, Леонид. Спомни си човека, който командваше междузвездните армии! Спомни си за „Лабиринта“! Това ли са контактите? Ти повярва в мен. Ти реши, че съм пришълец. Че е настъпил мигът на контакта…
— Но щом си дошъл тук при нас — изкрещявам аз, — значи има нещо! Ти искаш да ни кажеш нещо!
— Не.
И това е всичко. Разбирам го и не виждам смисъл да продължаваме разговора.
— Аз просто живея тук. Ти не можеш дори да си представиш, Леонид, колко различни сме с теб. Аз никога няма да стъпя на земята — нямам с какво да стъпвам по нея. И не мога да ти стисна ръка, защото нямам ръце.
— Но тук ти си човек! — казва Вики.
— Да. Ако искаш да опознаеш небето, стани небе. Ако искаш да опознаеш звездите — стани звезда… — Неудачника ме поглежда накриво, и се усмихва: — Ако искаш да опознаеш дълбината, стани дълбина. Аз станах човек, доколкото това беше възможно.
— Това ли е твоят метод на познание? — иронично пита Вики.
— Да.
— Защо, щом като сме толкова различни? Щом като не сме си нужни?
— Уморих се. Прекалено дълго бях сам — не е ясно дали Неудачника се извинява, или се опитва да я убеди. — Нуждаех се от тези спомени… градът и хората, вкусът на кафе и мирисът на накладен огън. Това ми беше нещо чуждо, но сега ще ми остане завинаги. Твоето недоверие, и вярата на Леонид. Тези, които ме убиваха, и тези, които ме спасяваха. Не исках да ви причинявам неприятности, не исках да преча. Това е принцип… който не може да навреди.
— Принцип за теб… — казвам аз.
— Да. Вие живеете по други закони. Не съм аз този, който ще съди кои са по-добрите.
— Тогава ти си намерил най-доброто място да се появиш на Земята — кимвам на Неудачника. — Свобода и ненамеса. Всичките цветове на живота — от белия до черния.
— Разбира се.
— А на мен не знам защо ми се стори друго — казвам аз. — Че си способен не само да вземеш от нас… ароматите и вкусовете, думите и цветовете. Но и да ни научиш на нещичко… е, разбира се, не как се разпръскват облаци или се лекува грипът… но поне на доброта.
— Леонид, добротата е само дума. Аз не мога да убия живо същество, но това не е морал. Това по-скоро е физиология.
Това вече наистина е краят.
Искаше ми се да намеря отговор, да намеря идеал. Да намеря чудото, за което от много отдавна няма място на Земята. Няма значение дали ще е дошло от звездите, или ще е родено от мрежата. Навярно Човека Без Лице е знаел това, когато ми предложи да отида в „Лабиринта“.
Но чудото не го е грижа за нас, то е съвсем чуждо. Неговата доброта не е по-възвишена от уригване след ядене.
— Ако се опитам да обясня своята етика — казва Неудачника, — ще ми се наложи да премина на езика на физическите закони и математическите формули. Ако се опитам да ви представя моята наука, ще трябва да пиша поеми и да рисувам картини. Разбираш ли? Разликата не е в нивото на развитие. Разликата е в самата основа. Ние не можем да си дадем нищо и не можем да вземем нищо един от друг. Това, което получих, са само спомени. Емоции. Но нима мислиш, че са се запазили в човешкия им вид?
— Да, така мислех.
— Ти грешеше, като мислеше така, Леонид. Скоро ще си тръгна от вас и всичко ще се промени. Ще се променя аз самият, спомените ми също.