Към дълбината…
11
Чак в полунощ успях да изчистя компютъра от картичката-вирус и опаковах получения файл — сега той ще изглежда във виртуалността като обикновена дискета. Главата вече не ме болеше, изобщо не ми се спеше. Кой от обитателите на Дийптаун спи през нощта?
— Вики, презареждане — изкомандвах аз.
Замисленото женско лице върху екрана се смръщи.
— Наистина ли?
— Разбира се.
Екранът леко помръкна, изображението се размаза. Компютърът запримигва с индикаторите на твърдия диск, започна да се презарежда. Машината ми е слаба работа, „пентиум“, но сърце не ми дава да я заменя с нещо по-добро. Старият кон не разваля браздата.
— Добър вечер, Льоня — каза Вики. — Готова съм за работа.
— Благодаря. Свържи се с Дийптаун… през обичайния канал.
Модемът затрака, набирайки номера. Нахлузих шлема, седнах.
— Свързване на двадесет и осем и осемстотин, каналът е стабилен — каза Вики.
— Пускай дийпа.
— Изпълнено.
Синева, бяло избухване в центъра на екрана, а после — дъга от цветове.
Как си успял да създадеш дийп-програмата, Дима? С тази твоя разклатена психика, дилетантски познания по психология и най-елементарни знания в областта на неврофизиологията? Какво ти е помогнало?
Сега, когато си богат и известен, какво се опитваш да направиш? Да проумееш собственото си прозрение или да измислиш нещо още по-невероятно? Или просто развратничиш и пафкаш трева за свое собствено удоволствие? А може би бродиш по цели дни и нощи из улиците на Дийптаун и гледаш какви си ги надробил?
Бих искал да знам това. Но не и да се озова на твоето място. Защото ти си просто обикновен жител на виртуалността, с всичките ти милиони и прототипа на „осмицата“, който ти служи за домашен компютър. Дълбината те държи също толкова здраво в хватката си, колкото и онзи програмист от затънтената руска провинция, който месеци наред спестява пари, за да посети Дийптаун.
Ти не си дайвър, Дима. И затова аз съм по-щастлив от теб.
…Стаята е същата, но зад прозорците присветват реклами и тихо бръмчат коли.
— Наред ли е всичко, Льоня?
Озъртам се.
— Да. Отивам да се поразходя, Вики.
Взимам от бюрото дискетата с файла-плячка, скривам я в джоба. Сред десетината книги и купчинката CD-та на рафта се мъдри плеърът. Пъхам вътре диска на „ELO“, слагам слушалките и го пускам да свири. „Roll Over Beethoven“. Точно това, което се искаше. Под съпровода на бодрите звуци излизам от жилището и заключвам вратата.
Този път няма бръмбарчета. На тротоара вдигам ръка, спирам такси. Сега ми се пада възрастен шофьор — пълен, много интелигентен мъж.
— Компанията „Дийп-разводач“ ви поздравява с добре дошли, Льоня!
Кимам, качвам се.
— Към ресторанта „Трите прасенца“.
Водачът кимва, този адрес го знае. Пътуваме бързо и след два-три завоя се озоваваме пред странна постройка от камък, дърво и сламени рогозки. Влизам в познатото до болка ресторантче, оглеждам се.
Помещението е разделено на три части — блюдата от източната кухня се поднасят в онази, която е изградена от рогозки, европейските ястия се сервират в каменната третина, а руските, естествено — в дървената.
Не ми се яде. Виртуалната храна субективно засища и, когато съвсем го закъсам с парите, почвам да се храня в „Трите прасенца“. Но сега просто трябва да дочакам партньора си.
Насочвам се право към бара, зад чийто плот стои набит млад мъж, като свалям в движение слушалките.
— Здрасти, Андрей.
Понякога собственикът на ресторанта лично обслужва виртуалните клиенти. Днес обаче случаят е друг. Погледът на бармана живва, но това е чисто механична учтивост:
— Здрасти! Какво ще пиеш?
— Джин-тоник с лед, както винаги.
Гледам как барманът смесва напитките. Тоникът е оригинален швепс, джинът — доста сносен бифитър. Компаниите-производителки на алкохол, разрешават във виртуалността да се използва видът на продукцията им срещу символично заплащане. За реклама…
Пепси-колата е направо безплатна — това беше техния рекламен трик. За сметка на това цената на Кока-колата е същата като в реалността.
И се купува.
Взимам чашата, намирам си свободно място. Наблюдавам посетителите. Винаги ми е било интересно.
Съотношението между мъже и жени е приблизително еднакво. Всички жени са коя от коя по-красиви. И са най-различни: от блондинки скандинавски тип до негърки с антрацитена кожа. Повечето от мъжете са уроди. Не, в действителност не е така. Просто моето подсъзнание забелязва всяка глупост в мъжките виртуални образи — и диспропорцията на прекалено мускулестите фигури, и твърде познатите физиономии на филмови актьори, лепнати върху телата на културисти.