— На колко години си, Ромка? — питам аз, защото ми просветва.
— На петнайсет.
Започвам да се кикотя, като нехая, че мъжът срещу мен мрачно стиска челюсти. Продължавам да се смея, а Ромка става, пали цигара, плисва си джин в чашата и накрая пита:
— И какво е толкова смешно?
— Ромка… — усещам, че не се държа по най-добрия начин, но нямам сили да се сдържа. — Да си пил някога чиста водка или джин?
— Не.
— Не ти и трябва да опитваш. Ромка, аз съм дърво, че не се досетих веднага. Ти… се държиш прекалено мъжествено, за да си мъж на възраст!
— Толкова ли си личи?
— Не, не особено. Някак е необичайно…
— Защо да е необичайно? Има много върколаци на ученическа възраст.
— Откъде знаеш?
— Ами… ние май повече си споделяме. Попрехвърлилите осемнайсетте рядко съумяват да приемат нечовешки облик. А при учениците се получава естествено.
Пластичност… пластичност на психиката. Гледам Ромка и си мисля, че сред моите приятели дайвъри, които с прекалена разпаленост разправят мръсни вицове или все се изтъкват колко са велики, сто на сто има много тийнейджъри. На тях им е по-лесно да преминават през бариерата на дийп-програмата. Колкото и да е странно, наистина им е по-лесно. Съзнанието им е възпитано от филмите и книгите за виртуалния свят, те знаят, че Дийптаун е нарисуван не само с разума, но и със сърцата си. Те не биха потънали.
Може би техният брой ще нарасне и дайвърите ще престанат да се крият.
— Ромка, от своя компютър ли влизаш?
— От компютъра на баща ми. Винаги си патех, когато ме заварваха във виртуалността. Баща ми мисли, че тук има само разврат и насилие. Така че ми се наложи да влизам някак… ами така, че да забелязвам какво става в апартамента. Чувам когато вратата се отваря.
— Радвам се, че всичко при теб е наред, Ромка.
Върколакът кимва:
— А да знаеш аз колко се радвам! Имам си стриймър, но да възстановявам целия диск е сложна работа. Ти ме търсеше само за да разбереш как съм, така ли?
Много ми се иска да кажа „да“, но ще е лъжа.
— Не само за това. Исках и да се посъветвам за нещо…
— А сега взе че размисли?
Той е прав, размислих. Но след тези думи не ми остава изход.
— Ромка, случи и са нещо странно… — ставам, наливам си два пръста джин, добавям тоник. — Натъкнах се в мрежата на един човек… който не е съвсем човек.
Ромка търпеливо чака.
— Дори не знам кое е истина, а кое — лъжа — казвам. — Може би е пришълец от звездите, а може би — гост от паралелен свят. Или пък рожба на компютърен разум, или мутант, който влиза в мрежата директно, без компютър. Търсят го. Поне две големи фирми…
Върколакът кимва. Не е необходимо да уточнявам, че става дума за „Лабиринта“ и Ал-Кабар.
— И Дмитрий Дибенко.
— Дибенко?
— Същият. Те искат да извлекат от него поне някаква полза. А той смята да си отиде. Завинаги.
— И ти се чудиш дали си заслужава да го предадеш?
— Никой не би могъл да го задържи насила. Абсолютно. Но все пак… нали това е друг свят, Ромка. Други знания, друга култура. Може би ще успеят да го склонят. Да научат поне нещичко. Само трохичка от неговите знания би могла да стане нов етап в развитието на човечеството.
— Би могла — на драго сърце се съгласява Ромка.
— Та нали той успя… някак си… да ме промени. Не бих открил следите ти, ако нямах тия нови способности. Не знам дали имам право да мълча и да го укривам.
— Искаш аз да те посъветвам, така ли? — с някак изненадваща уплаха пита Ромка. — Сериозно?
— Да, Ромка. Точно защото си още хлапе, а пък аз съм закоравял циник. Кажи, има ли само един човек права над чудото?
— Не.
Кимвам, друг отговор не съм и очаквал. Но Ромка още не е казал всичко.
— Никой няма право над чудото. То винаги е само за себе си. Именно затова е чудо.
— Благодаря — казвам аз и ставам от мястото си.
— Засегна ли се? — пита Ромка.
— Не, тъкмо напротив. Ще си тръгвам. Чудесно е, че при теб всичко е наред…
Вече при вратата, за миг спирам и допълвам:
— И не наблягай толкова на алкохола. И без него си възрастен, Ромка, не се опитвай да го доказваш. Късмет на контролното!
— А дано! — вика Ромка подире ми.
Чудото е само за себе си…
Вървя по коридора на хотела и се усмихвам на думите на Ромка.
Това нетърпение на разума, тази велика и неутолима жажда…
Да разбереш, да си обясниш, да покориш!
Чудото трябва да бъде опитомено и покорно. Дори и Бог го направихме човек и чак след това се научихме да вярваме. Ние принизяваме чудесата до своето ниво.
И сигурно това е хубаво. Инак досега щяхме да си клечим в пещерите и да подхранваме със сухи клони Червеното Цвете, запалено от мълния.