Браво на тебе, Ромка. Въпреки погрешния път, ти успя да стигнеш до верния извод. Сякаш си вървял из Огледалния Лабиринт, натъквайки се на стъклените му стени — и все пак си стигнал до изхода. Още не мога да проумея защо си прав, но въпреки това ти си прав, Ромка…
Подминавам безразличния портиер, отварям вратата. Дийптаунска улица, хора, коли, светлини на реклами. Аз зная нещото, което е способно да промени света. Аз мога да подаря на света чудото.
Но нямам право, защото то е живо.
То е само за себе си — не е подплатено нито с нашия живот, нито от нашите радости и скърби. Какво ли ме дели от Неудачника — космическият студ или невъобразимата бездна на чуждото пространство? Но има ли някакво значение, все едно е жив!
Вървя по улицата и за радост на „Дийп-разводач“ не вдигам ръка. Това е руският квартал, познавам го като петте си пръста, ще се оправя и пеша. Трябва да разбера Неудачника докрай. Преди да си отиде завинаги. Трябва да успея да кажа нещо, да направя нещо.
Това е кварталът на църквите — с позлатените куполи на православните храмове, с катедралите на католиците, скромните синагоги и мюсюлманските минарета. Дантелата на храма на александристите, черната пирамида на сатанистите и като най-великолепната от всички иронии — огнената реклама над пъба, леговището на добродушната и страдаща от леко затлъстяване секта на Поклонниците на Бирата.
Бих могъл да ти покажа много неща, Неудачник. Зоологически градини със стелърови крави и мамути. Литературни клубове, където се спори за хубави и мъдри книги, изложби на пространствен дизайн, където се раждат нови светове, лекарска конференция на медици от цял свят, свикана с цел е да бъде консултиран болен от забравена от бога провинция… На конференцията няма да ни пуснат просто така, но аз щях да проникна през вратата, за да постоим мълчаливо встрани и да погледаме как американският анестезиолог и руснака хирург планират операцията на чернокож миньор от Заир… Бих те завел на опера, където всеки музикант е гражданин на света, и на спектакъл, чиито зрители до един са участници в пиесата. В храмовете щяхме да се поклоним на всички богове, забравяйки за злината им. Бихме постояли на детското игрище, където хлапетиите се возят на „истински“ състезателни коли, а бихме могли и да посимпатизираме на хората от Грийнпийс, спасяващи таралежите по европейските автомагистрали. Картинната галерия на Дийптаун щеше да ни отнеме цял месец — същото е, като да разгледаш поред Ермитажа и Прадо, Третяковската галерия и Лувъра. Е, да не е цял месец, но можеше да жертваш за това поне един ден, вместо да беше стоял под пурпурното небе на „Лабиринта“. В студентския квартал ти щеше да помогнеш на първокурсника от Вологда да навлезе в тайните на съпромата, пък аз щях да обясня на оня художник от Канада защо не бива да се детайлизира изображението на есенната гора. Тя, дълбината, изобщо не е свят на злото. Нито е „гнездо на разврат и насилие“. Нима съм виновен, че пътят ти е преминал през бойни арени и публични домове, с преследвачи по петите ти и дебнещата те отпред на пътя неизвестност?
Но това едва ли е било случайно. Ти сам избра този път. „Лабиринта“, „Звездите и планетите“, „Всякаквите забавления“, елфическия Лориен… Вмести в себе си дълбината и показа — не на теб самия, а на мен — какво в същност представлява тя. Цялата ни нетърпимост и глупост. И ти знаеш не по-зле от мен, че не само от тези нишки е изтъкан светът на виртуалността.
Колко жалко, че все пак имаш право, Неудачник. Когато се отсъжда какъв е светът, не се изхожда от най-добрите му качества. В противен случай фашизмът щеше да е символ на техническото развитие, маневрените самолети и мощните мотори, а не на газовите пещи в концлагерите и на сапуна от човешка мазнина.
Ти ни издаде своята присъда и обясни защо е такава.
Имаме ли право да се засягаме?
Имаме ли право да се бием в гърдите и да крещим: „Ние сме добри!“
Но ти не можеш, не бива да си вземеш оттук само това! Човешката калтащина и красотата на безлюдните планини, технологията, превърната в слуга на порока! Иначе — за какво сме дошли в дълбината? И колко струваме?
…Стоя пред вратите на католическата катедрала, разкошна и подтискаща, хем величествена, хем абсурдна. Мога да отида и да се помоля на древния бог, който все пак не съществува. Мога и да се върна у дома и да стисна ръка на Неудачника за сбогом.
И нито едно от тези решения няма да е правилно.
— Леонид?
Човекът, който се е доближил до мен, ми е напълно непознат. Нисичък, с безизразно, скучно лице, носи стари джинси и развлечен пуловер. Много е скучен и обикновен, мястото му не е във виртуалността, а на опашката за наливна — „Жигульовска“ — бира. Но знае името ми, следователно е враг.