Правя се реален — не в самата сграда, а тук, на тротоара.
Сградата гори.
Не е пожар, а по-скоро невиждана досега тържествена заря. Стените променят цвета и яркостта си, всяка песъчинка сияе като скъпоценен камък. Сградата прилича на нескопосано шлифован правоъгълен брилянт в лъча на прожектора.
И хора, страшно много хора. Униформени от градската служба за сигурност, охранителите на „Лабиринта“, стражниците от Ал-Кабар… Пространството около сградата е отцепено, снайперисти с винтовки, хора с автомати зад прозрачни щитове, реещи се във въздуха стрелци с реактивни раници. Появявам се вътре в обръча на обсадата и към мен се насочват стотина дула.
Паяците са се споразумели и са хвърлили заедно паяжината.
— Леонид! Вдигнете ръце и се приближете! — проехтява над улицата нечий глас. Зад стената на охраната, озарявана от дъгоцветните отблясъци, стои група хора. Урман, Вили, Човека Без Лице, комисарят Джордан Рейд.
Виж ти!
Каква чест за мен! Къде да се дене горкият дайвър? Официалните и неофициалните властелини на дълбината са се събрали пред дома му!
— Леонид, приближете се бавно! — повтаря Рейд. Ехото от гласа му отеква надолу по улицата.
Поне се опитват да спазят видимостта, че всичко е в рамките на закона. Операцията се провежда от полицията.
Вървя, под прицела на дулата, под надзора на стотици компютри, всяка моя крачка е претеглена и оценена, всеки байт информация тече под невидим надзор…
Охраната пред мен се отдръпва и ми сторва път. Гилермо извръща поглед. Урман, който в действителност е само някой от секретарите на Урман, ехидно се усмихва. Дибенко, надянал отново маската си от мъгла, е безучастен.
Обръщам се към Рейд, като игнорирам всички останали.
— Какво става?
— Обвинен сте в незаконно проникване в чуждо информационно пространство, в употреба на оръжие, довело да значителни материални щети, в укриване на информация, жизненоважна за Дийптаун — отсича Джордан. — Задържан сте за изясняване на обстоятелствата.
— А в какво е обвинен домът ми? — питам аз.
Но Рейд се чувства в свои води:
— Провежда се издирване на улики.
Поглеждам горящата сграда. Издирване ли? Как пък не. Консервация. Замразяване. Пренасищане на каналите с информация. Ще успее ли Неудачника да отрази атаката — или дори и неговите сили няма да стигнат?
— Предавам се — казвам аз. — Признавам се за виновен във всичко. Моля да прекратите… това.
Джордан поклаща глава. С леко съчувствие в погледа, но с непреклонна решимост.
— Не се опитвайте да се измъкнете в реалността — предупреждава той. — Помолихме Интерпол да ви арестува физически.
Обзема ме страх — и ме лишава от воля, стопява силите ми. Може би там, в реалността, зад гърба ми вече стоят намусени командоси от руския спецотряд с особено предназначение ОМОН с черните си платнени маски?
Истинският затвор, истинският разпит — това не е като въодушевлението от виртуалните схватки. Нещата вървят към прогнил матрак, разводнена затворническа супа, чиято рецепта не се е променила още от сталински времена, прозорче с решетки и конвой, необременен от интелект.
Или родната ми полиция, при цялата й готовност да замени руски гражданин за десетина бракувани портативни радиостанции, още не се е научила да действа бързо?
Дълбина-дълбина… и да бягам?
Взирам се в нарисуваните лица, във въоръжените охранители. Няма граници за ловците на чудеса. От всички краища на земята са се гмурнали в дълбината — за да откъснат, да отдерат късче от тайната — откъдето и да я е довяла съдбата в нашия свят.
И ме обзема бяс.
— Джордан… давам ви десет секунди… — прошепвам аз. — На всички ви. Десет секунди, за да се ометете.
— Опомнете се, Леонид… — това е Рейд.
— Стрелец, хайде да направим взаимни компромиси… — това е Вили.
— И твоите сили имат предел… — Човека Без Лице.
Господи, та те се страхуват! Страх ги е от мен! Всички срещу един, хванат в клопка, с древен компютър зад гърба си и с празни ръце!
Защо?
— Не знам как успяваш да се държиш все още — започва Дибенко, — но…
— Пет секунди — казвам аз.
И охраната започва да стреля. Или без заповед, или не съм забелязал кога е била дадена…
Огън и болка.
Всичко, което е измислено за годините съществуване на дълбината, най-изпитаното и най-секретното — всичко в моя чест…
Стоя сред огъня, а по лицата наоколо има страх, дори в сивата мъгла на Човека Без Лице има страх…
Защо все още съм тук, защо оставам във виртуалността, а не свалям шлема си пред посивелия екран на убитата си машина?
Пресягам се към охранителите — не с ръце, а само с поглед. Телата се огъват като парцалени кукли под тока на обувка, разпадат се на пепел, изпускат пара, застиват, свиват се в точка, разтварят се във въздуха. Сякаш погледът ми отразява цялата гадост, която се изсипва в моя посока.