Петте секунди, отпуснати на враговете ми, изтичат, и улицата е празна. Само домът ми пламти и до мен стоят тези, които са го подпалили…
— Ти си бог само в дълбината — казва Човека Без Лице. Не заплашва, а само напомня…
— Нима? — приближавам се по-близо до него. — Рейд, сега компютрите на данъчната полиция ще научат, че си си присвоил два-три милиона… Урман! Цялата информация на Ал-Кабар е достъпна за всички. Вили! „Лабиринта“ е мъртъв! Нивата са изтрити, картите са изгубени, чудовищата са се разбягали! Дима! Отпечатъците на пръстите ти принадлежат на сериен убиец!
Давам им две-три секунди, за да осмислят чутото, и допълвам:
— Само още минута… и това ще се случи!
Не знам дали това е възможно. Не познавам силите си. Дори не знам откъде са се появили.
Но те ми вярват.
— Какво искаш, дайвър? — крещи Урман. Рейд го блъска и изревава:
— Условията ти!
Може би познах нещо за данъците?
— Прекратявате лова.
Пред тях е чудото. Но те има какво да губят.
Урман и Гилермо се споглеждат, директорът на Ал-Кабар кимва.
— Ние оттегляме обвиненията си, Джордан — казва Вили. — Не си струва… да се привлича Интерпол.
Той едва доловимо ми кимва. Значи просто са ме сплашвали?
Лъжи. Навсякъде — лъжи.
С крайчеца на окото си виждам как по улицата се приближават хора. Сега, когато блокадата е разбита, те, обикновените граждани на Дийптаун, могат да задоволят любопитството си.
Нека гледат.
Джордан хваща Дибенко за рамото, леко го разтърсва:
— Чухте ли? Операцията е приключена! Дотук! Изключете системите си.
Значи Дмитрий е замразил сградата? На полицията не са й стигнали силилите?
Човека Без Лице се отскубва от комисаря. Гледа само в мен. Единствено на него не му пука от моите заплахи. Не защото не вярва в тях и не защото е готов да си премери силите с американското правосъдие, което отдавна и изцяло се е сраснало с компютърните технологии.
Той не е готов да се откаже от чудото. Все пак ние сме сънародници. И на двамата висшата идея ни е повредила мозъците — макар и в различни посоки. От маската от мъгла се разнася шепот:
— Ти предаваш целия свят…
— Аз го реабилитирам.
— Ти не искаш да делиш с никого, дайвър. Ти получи наградата си… и ни предаде. Да не забравиш да си прибереш Медала. Ще има с какво да се оправдаваш.
Спомням си склада, кутиите със софтуер, масата, на която остана медалът за всепозволеност.
Протягам се — през разстоянието, което вече го няма. И тежкият жетон ляга в дланта ми.
Разглеждам го за секунда. Бял фон и кълбо с цветовете на дъгата. Паяжината на мрежата, обгърната от невинност и чистота.
— Това е твое — казвам аз и подхвърлям медала на Човека Без Лице. Жетонът докосва черната тъкан на плаща му и се залепва. Красиво е… — Не успях да го заработя. А ти… ти си създал дълбината. И не повтаряй, че не е било по силите ти да го направиш. Било е. Създал си я. Сам. Благодаря ти. Но не мисли, че сме ти задължени с нещо. Този свят ще живее, ще пада и ще се учи да става. Но той няма да принуди да се разприказва онзи, който иска да мълчи. Няма да затвори устата на онзи, който иска да говори. И може би ще стане по-добър…
Извръщам се и тръгвам към своята жилищна кооперация.
Дибенко така и не е спрял програмите си, сковали сградата с елмазна кора. Но аз нямам намерение да моля за каквото и да е. Дърпам вратата и влизам във входа, сияещ като Аладиновата пещера на чудесата.
Само че зарята зад гърба ми гасне, започва да се топи. Разкъсвам чуждата програма, като воювам за всяка следваща крачка.
Поемам нагоре по стълбите. Това са само някакви си двеста и петдесет стъпала.
Зад всяка една врата долита шумолене и тихо потрепване. Нарисуваният ми мъничък свят оживява, когато преминавам покрай него. Подире ми се носят откъслеци от музика и неясен шум от разговори, звънтене на чупещи се стъкла и ритмични удари на чук, шляпане на боси крака и виене на бормашина.
Сега дори и не си спомням кога и какво програмирах, за да се заобиколя с несъществуващи съседи. Странен тип съм аз. Както и всички останали хора…
Знам, мога да отстраня замразяването веднага, с едно-единствено усилие. Но не го правя. Нека пътят нагоре бъде бавен, крачка по крачка. За да помета от стените целия фалшив блясък и за да пробудя живота в празните жилища. Никога повече няма да вляза в тази сграда.
Бебешки хленч и бучене на развален кран, лай на куче и звън на чаши. Няма нищо за запомняне и няма за какво да тъжа. Това бяха моите патерици, но се научих да вървя сам.