— Льоня, какво е това?! — крещи Вики.
— Информация — отговарям аз. Из жилището започва да вее вятър, в саксията на перваза разцъфтява стайният нар, купчината компактдискове на рафта припява всичките си песни в хор. — Той тегли информация! Отнася всичко, което е научил!
През нас префучават полупрозрачни сенки. Притичва Алекс с винтовка в ръце, бързо мести лапи и се изнизва като стрела чудовището-паяк, после хлътва в тунела измисленото семейство, което спасихме в „Лабиринта“. Прелита въртящо се като исполинска перка дърво, ситни хобитът с изплашената муцунка, с огромни скокове се придвижва хвърковатият охранител на Човека Без Лице, нарамил огнедишащата си реактивна раница.
После преминаваме ние с Вики. Хванати за ръце.
— Помни ни… — повтарям аз. — Не ни забравяй…
Тунелът започва да се свива като диафрагма на фотоапарат. В последния момент вътре се провират, пляскайки с крилца, летящите чехли на Компютърния Маг.
И стаята отново става същата.
— Все едно, не вярвам, че е пришълец — казва Вики. Неуверено, но упорито. — Ако е добър хакер, то би могъл всичко…
Тя замлъква, когато я прегръщам през раменете.
— Недей, Вики — мълвя аз. — Нали той си отиде. Завинаги. Сега не е задължително да спорим. Сега бихме могли и да вярваме.
На улицата се вдига шум, обменят се мнения. Дали са видели поне нещичко от онова, което се разкри пред нас? Все едно. Дълбината роди нова легенда.
— Той си отиде, но ние останахме — казва Вики. — И теб те преследват.
Кимвам и внимателно разтварям прегръдката си. Доближавам се до прозореца, поглеждам надолу. Човека Без Лице е все така неподвижен.
— Дайвърът Леонид също трябва да си отиде — съгласявам се аз.
— Ще тъгуваш ли по дома си? — пита Вики. Колко е хубаво, когато не ти се налага да обясняваш.
— Мъничко. Както за детския си велосипед с три колела.
Връщам се при нея, прегръщам я. Устните ми намират нейните.
И това е нещото, което вече никога няма да си отиде…
Дълбина… — мълчаливо отправям своя зов.
Сградата отново потреперва, когато в далечния Минск наетият сървър приема командата. Магнитната глава се плъзва по диска и започва да трие информацията.
Оборот — и изчезва първия етаж с пенсионера скандалджия. Нов оборот — и изчезва шестият етаж с кроткия графоман, още един оборот — заминава десетият етаж с колекционера на грамофонни плочи от винил.
Компютърът ми оживява и стените на апартамента помръкват. Не поглеждам към бюрото, но знам, че нарисуваната Вики ми се усмихва от екрана — усмихва ми се за последен път. Програмите не тъгуват, когато ги изтриват. Тъгуват хората, но аз нямам друг изход. Ако се изгубиш сред огледален лабиринт — чупи огледалата. Излез на светло…
Тълпата се разкрещява, когато сградата заедно с моя дом се стапя във въздуха. На горкия Джордан тепърва ще му се наложи да доказва, че не той е свършил тази работа.
Носим се във въздуха над Дийптаун, прегърнати, загледани в очите на другия.
— Велико е… — шепне Вики.
— И аз не знам как го правя…
— Не знаеш ли как се целуваш? — учудено ме пита тя.
…Не, никога няма да проумея женската логика.
При супермаркета, на границата между украинския и прибалтийския квартали, откривам тихо кътче: между телефонните будки и фонтана. И оттам точно излизаме. Наистина, не веднага.
— Следите си ли заличаваш? — интересува се Вики.
Мълчаливо кимвам.
— Надяваш се, че няма да те намерят?
— Ще опитам. Може би ще успеят да определят града… но едва ли. По-добре е дори толкова да не разберат.
— А на мен ще ми се довериш ли?
— Санкт Петербург — казвам аз. Много ми се иска да чуя в отговор, че сме земляци. Но Вики се намръщва.
— Петербург… Льоня, почакай ме тук, става ли?
Чакам. Тя изтичва до супермаркета, а аз пак се пресягам към минския сървър и проверявам дали не е останала още някоя следа. После преглеждам всички резервни адреси, даже онези, които никога не съм използвал, и нанасям удар по тях, като безмилостно изчегъртвам цялата информация. От стриймърите и от магнитооптиката, от запаметяващите устройства на Бернули и оптичните дискове. Най-накрая разчиствам хард диска на своя интернет провайдър. И това е всичко. Сякаш никога не съм влизал в дълбината.
Вики се връща.
— Представяш ли си, наложи ми се да чакам на опашка — със смях казва тя.
— Спешно ти се наложи да правиш покупки?
— Само една.
Тя размахва пред лицето ми предвидливо сгънат самолетен билет. Виждам само къде възнамерява да отиде.
— Свободен ли си сутринта?