— Нали те беше страх от самолети?
— Няма как, при тези дълги разстояния… Ще ме посрещнеш ли?
— С кой полет пристигаш?
— Чакай ме в десет сутринта до информацията.
Малки игри на самостоятелност… мога още сега да достигна до касата и да науча кой и откъде е купил билет до Петербург.
Но аз, разбира се, няма да го направя.
— Как ще те позная?
Вики свива раменцата си.
— Ще видим. А аз как ще позная?
— Ще съм захапал червена роза — съобщавам мрачно аз.
Прекрасно я разбирам. Едно е да се влюбиш във виртуалния свят. Съвсем друго е да се срещнете наяве. Хваща те страх.
Не знам дали на мен би ми стигнал куражът пръв да предложа такава среща.
— Тогава в десет при гишето — решава Вики. — Ще гледаме да не се припознаваме, нали?
— Ще се опитаме.
— Тръгвам? — хем пита, хем ме уведомява тя. — Трябва да се приготвя…
— При нас вече е студено — предупреждавам аз.
— И при нас също…
Вики става полупрозрачна и се разпада на купчина искри. Излизането й от дълбината е красиво.
И на мен ми е време да си вървя.
Намигам на минувача, който се е поспрял, загледан в оттеглянето на Вики. И изчезвам от виртуалността.
На екранчетата бе тъмнина. Пълна.
Свалих шлема.
Върху монитора блестеше златистият фон на „Windows-Home“. Вики вече я няма. Стига сме обичали нарисувани хора.
Ще излизаме от Интернет ръчно…
Разтворих прозорчето на терминала и недоумяващо се втренчих в примигващия надпис:
No dial tone!
Телефонните сметки трябва да се плащат навреме.
Все пак взех слушалката и се вслушах в тишината. После проверих логовете — изключили са телефона ми преди три часа. Преди самия край на работното време, както е прието при пощенските служители.
Ти беше прав, виртуални секретарю на Фридрих Урман… Във виртуалността може да се влиза и без каквито и да било технически приспособления.
Смъкнах гащеризона и се затътрих към леглото.
111
Събуди ме телевизорът. Лежах, завит с одеялото — още не бяха пуснали парното и беше студено, слушах брътвежите на водещите. Политика, икономика, валутни курсове… Интересно, ще влезе ли вчерашната виртуална суматоха в днешните информационни емисии? Може и да влезе. Някъде между анонса за турнето на популярен певец и спортните новини. Сред останалите куриози. Телевизията обича да прави репортажи за Дийптаун. На еснафите им е забавно да гледат анимираните пейзажи и нарисуваните хора. Това, че ни се присмиват, сигурно е добре. Само да не се страхуват… да не завиждат… да не ни мразят…
Вирнах глава и стреснато погледнах часовника. Беше спрял, може би още вчера. Както обикновено, винаги забравям да го навия. Напипах търкалящото се на пода до леглото дистанционно и погледнах колко е часът на телевизионния екран.
Седем. Всичко е наред, ще успея.
Усещах се отпаднал, главата ми тежеше, както винаги след серия продължителни и чести потапяния. Човекът не е много приспособен към виртуалния свят. Може би след някоя и друга година за всички граждани на Дийптаун ще настъпи часът за разплата. Някакви параличи, слепота, инфаркти. Тогава името на Дибенко ще бъде зачернено, компаниите, заложили на виртуалността, ще фалират, а сериозните учени ще съобщят, че отдавна са предвидили всичко и неуморно са отправяли своите предупреждения…
Нека поживеем — и ще видим. Във всеки случай ще имам шанса да стана един от първите, които ще изпитат лично сполетялото ни нещастие.
А може би, тъкмо обратното, той ще се състои — пробивът, за който толкова съм мечтал и който очакваше Дибенко. И вчерашното ми постижение ще стане достъпно за всеки. Двата свята ще се слеят в едно цяло. Виртуалността и настоящето, когато правиш само една крачка — и си вътре в дълбината. Без всякакви патерици…
Станах и оправих леглото. Измих пода, избърсах прахта, после награбих всички дрехи от шкафа и към пет минути се рових, за да си избера поне нещо по-свястно. Трудно се да поддържа гардероба, когато си свикнал да рисуваш всичките си дрехи — от банските до смокинга.
Джинси и пуловер. Става.
След като се облякох, още веднъж овършах апартамента, като все хвърлях коси погледи на компютъра, не спрял да работи цяла нощ. По екрана бавно преминаваше надпис: „Льонечка, дълбината чака!“
Нека си чака.
Не, опитите ми да вкарам в ред моя ергенски бардак не дадоха резултат. Закоренялата ергенска немарливост само се подчертаваше от чистотата на пода и разкараните далече от погледа боклуци. Какво пък… ще се явим в целия си блясък. Ако Вики поне малко е общувала с хакери, няма да се стресне особено.
Изключих компютъра. Вече на прага със закъснение се сетих, че дори не се опитах да разтребя кухнята… не, стига, този подвиг не е за мен.