Припряно заключих вратата, извиках асансьора. Пластмасовият бутон с дупка от изгасена в него цигара едва мъждукаше под пръста ми. В асансьора кой знае защо беше пълно с тютюнев дим.
Не е толкова красиво, колкото в дълбината, разбира се, не е същото.
Асансьорът бавно ме потътри надолу покрай десетте етажа, покрай съседите по бетонна кутийка, които не познавах, а не правих и опити да опозная. Можем да измисляме чужди съдби, да скърбим и да се присмиваме на несъществуващи хора… Но колко трудно е да опознаеш тези — живите и истинските. Да направиш поне една насрещна крачка.
Може би Вики няма да дойде? Ще размисли, усетила в последния момент същото, което чувствам и аз — че не бива да се смесват двата свята?
Представих си как стоя на летището. Нелепа фигура, беглец от виртуалния свят, изпълзял в света на живите. Бледа, не видяла слънце физиономия, дрехи, които няма нужда да се гладят с ютия, зачервени като на наркоман очи. И се появява Вики, красива и стройна, модерно облечена… или не, може и да е по-лошо. Появява се прегърбено очилато момиче с развлечена рокля…
А кое ще е по-зле — казва ли ти някой…
Тихичко изстенах, изживявайки предварително общия ни позор и взаимното ни разочарование. Точно тогава вратите на асансьора се разтвориха и едно момиченце с хванат на верижка ердел-териер уплашено отстъпи крачка назад.
Ето, дори децата се стряскат, като ме видят…
Изнизах се покрай жизнерадостния пес и се затътрих надолу.
— Добро утро! — тихо каза момиченцето подире ми.
Отвикнал съм да поздравявам…
— Добро утро — казах аз със закъсняла усмивка и изскочих от входа.
Не знам защо, но съм сигурен, че Неудачника не би забравил да поздрави. Освен това би потупал ердела по шията и песът би се търкулнал на пода от удоволствие.
Ако имах достатъчно пари в себе си, може би щях да пристигна триумфално с такси на летището, но не ми се искаше да бързам. Страхувах се от това очакване, леле как ме беше страх… Спрях се при някакво павилионче и закусих хамбургер, който беше притоплен, но в никакъв случай — пресен. Пиеше ми се бира, но когато срещнах снизходителния поглед на продавача, имах куража да си поръчам само лимонада.
Автобусът за летището беше почти празен. Някаква сънена компания с огромни куфари, млади момичета, много ярко намацани с грим, явно по последната мода. Седях отзад и гледах как се плъзга лентата на пътя.
Дали да не се откажа да ходя…
В десет без четвърт автобусът спря на летището. Изпълзях навън с оптимизма на осъден на смърт и малко постоях под пръските на дъждеца преди да вляза в сградата.
Може би времето е прекалено лошо за полети…
В сградата на летището беше топло и шумно. Край родителите си тичаха натам-насам възбудените поради предстоящия им полет деца, намусени куфарни търговци влачеха багажериите си, опашка от граждани с летни дрехи се извиваше за регистрация на някакъв полет на юг. Проучих таблото с номерата на полетите — нямаше отложени.
Ами ако Вики не пристигне изобщо…
През последния половин час са се приземили четири самолета. Вики би могла да долети от Ташкент, Рига, Хабаровск или Москва… Ами ако е определила часа на срещата с резерв, на нейно разположение е трафикът от цяла Русия и от почти всички чужди държави.
Тръгнах бавно към информацията. Там стояха няколко човека, но нито една от жените не приличаше на Вики. Почувствах го от пръв поглед.
Всички лица са толкова различни! Колко много са грозните, уморените и угрижените. Това го няма в дълбината и може би напразно…
Чаках, облегнат на стената. Половин час — това е неизбежната ми отстъпка пред женската неточност… Но за Вики ще направя изключение. Ще чакам час. Или два. Ще се залепя за тази стена, докато не ме отлепи милицията.
Защо нямам сега в себе си добър ноутбук, с радиомодем. Ще изкарам дийп-програмата, ще се потопя, ще разровя всички файлове на авиокомпаниите…
Затворих очи.
Дълбината лежеше пред мен.
Черно кадифе, бездънна пропаст, пронизана от разноцветни нишки. Мъничкото кълбо на Земята, сложило нова премяна. Дълбината чакаше. Виждах искрите на самолетите, излитащи и кацащи от пистата, водовъртежите от информация, обработвани от компютрите, виждах далечните здания на Дийптаун. Само се пресягам — и съм вътре. Вече не са ми необходими машини.
Някъде наблизо, в самата сграда на летището, някой използваше компютъра не по предназначение. Влизаше в дълбината. За миг застанах зад гърба му и погледнах с неговите очи.
Това е моят свят.
Щедър и безграничен, шумен и нехаен. Човешки. Той ще стане по-добър, ще се промени заедно с нас, само трябва да вярваме в това. Да не блуждаем из лабиринтите, когато изходът е на крачка от нас. Да не се влюбваме в отражения, когато до нас има живи хора.