За жените милостиво се прави изключение. Всичките са прекрасни.
Отпивам глътка джин, нехайно се подпирам на плота. Добре.
Нито един истински бар или ресторант не може да се сравни с виртуалните. Тук винаги готвят вкусно. Тук не се налага да чакаш сервитьорите. Конската доза алкохол не предизвиква махмурлук.
Но що се отнася до напиването, няма проблем. Все пак имаме опит в това отношение… и подсъзнанието радостно се гмурва в алкохолната дрога. Може би междувременно организмът започва да произвежда естествени наркотици — ендорфини, не знам. Във всеки случай, след излизането от виртуалността си още пиян, не ти минава веднага.
— Може ли? — до мен сяда някаква девойка. Русокоса, с чиста, малко бледа матова кожа, обикновен бял костюм. На гърдите има медальонче със златна верижка — със сигурност някаква програмка. Симпатично и слава Богу — непознато лице. Или го е конструирала сама, или е използвала рядка картина, а може би е открила в някой филм симпатично личице, което още не е добило известност.
— Разбира се — извръщам се към нея. Барманът вече й подава чаша вино. Чилийско, „Император“. Девойката има добър вкус.
— Често ви виждам тук — информира ме тя.
Дзън-дзън! — в мозъка ми се задейства аларма.
— Странно — отбелязвам аз. — Не се отбивам чак толкова често тук.
— Затова пък аз наминавам постоянно — казва девойката.
Лъжа.
Мога да изляза от виртуалността и да проверя двайсетината снимки, които пазя в компютъра. На посетителите на бара през последните два месеца — винаги е от полза да се запаметяват новите лица.
Но има ли смисъл, след като и без това помня, че никога не съм мяркал това лице…
— Аз нося и други лица — девойката сякаш чете мислите ми. — А вие никога не си го сменяте.
— Това е скъпо удоволствие — започвам да се преструвам на мухльо аз. — Глупаво е да се правиш на Шварцернегер или Сталоун. А нямам пари да платя на специалист.
— Дълбината сама по себе си е скъпо нещо.
Девойката нарича виртуалността дълбина и това ми харесва.
За разлика от поведението й като цяло.
Свивам рамене. Странен разговор.
— Извинете, нали сте руснак? — пита девойката.
Кимвам. Във виртуалността е пълно с руснаци — никъде по света контролът върху машинното време не е толкова хлабав като нашия.
— Извинете… — девойката хапе устнички, личи си, че се вълнува. — Сигурно съм изключително нетактична, но… как се казвате?
Загрявам.
— Не съм Дмитрий Дибенко. Нали точно това ви интересува?
Девойката изпитателно се вглежда в лицето ми, после кимва. Допива виното на екс.
— Не лъжа — меко казвам аз. — Честна дума.
— Вярвам ви — момичето кимва на бармана, след това ми подава ръка. — Надя.
Стискам ръката й и се представям:
— Леонид.
Ето, че се запознахме, сега можем да минем на „ти“. Дълбината е демократична. Прекалено любезният тон тук се възприема като оскърбление.
Девойката отмята назад коси — красив и естествен жест. Подава чашата си на бармана, който светкавично я пълни отново. Обгръща с поглед залата.
— Как мислиш, той наистина ли посещава виртуалността?
— Не знам. Сигурно. Журналистка ли си, Надя?
— Да — тя се поколебава за миг, после изважда от чантичката си визитка и ми я подава: — Ето…
Визитката е пълна — освен интернет адрес, включва и номер на гласовия телефон, име и презиме. Надежда Мещерская. Списание „Пари“. Репортер. „Windows-Home“ мълчи — значи, визитката е чиста, само лични данни, без никакви изненади. Пускам визитката в джоба си и казвам:
— Благодаря.
Обаче отговор на жеста няма да последва, уви. Но Надя не го и очаква.
— Странно нещо е дълбината — подхвърля тя и отпива от виното. — Ето сега аз съм в Москва, ти си някъде в Самара, това момче е в Пенза…
„Момчето“, мязащо на хубавец от мексиканска сапунена опера, забелязва погледа й и гордо вирва брадичка. Да, Надя е доста наблюдателна, той наистина е руснак…
— Това там е тълпа американоси — без грам уважение продължава Надя, — ей онзи образ сто на сто е японец… нали виждате какви очи си е нарисувал? Всяка нация си има своите комплекси… И така ние се превземаме в несъществуващ ресторант на чаша измислен алкохол, стотици компютри смучат енергия, процесорите се пънат и прегряват, по телефонните линии текат мегабайти безсмислена информация…
— Няма безсмислена информация.
— Да, може би — Надя ми хвърля бърз поглед. — Тогава нека я наречем неактуална. Това ли е новата ера на световните технологии?