— А ти какво очакваше? Обмяна на файлове и разговори за честотите на процесорите? Все пак сме хора.
Надя се мръщи.
— Ние сме хора на новата епоха. Виртуалността може да промени света, а ние предпочитаме да й слагаме маската на старите догми. Използването на нанотехнологията за имитация на алкохолни питиета е нещо по-лошо от забиването на гвоздеи с микроскоп…
— Ти си александристка — досещам се аз.
— Да! — леко предизвикателно отговаря Надя.
Александристите са последователи на един петербургски писател-фантаст. Те или се бореха за срастване на човека с компютъра, или очакваха от виртуалността някакви немислими блага.
— Какво търсиш тогава в подобно абсурдно заведение? — питам.
— Търся Дибенко. Много ми се иска да го попитам… така ли си е представял всичко? Правилно ли е случващото се, от негова гледна точка.
— Разбирам. Но нима не ти харесва тук?
Надя повдига рамене.
Аз се пресягам и докосвам лицето й.
— Топлата длан, тръпчивото вино, прохладата на вечерния бриз и ароматът на цветята, луната и пясъкът, който боцка босите ти стъпала — нима не харесваш всичко това?
— За това съществува реалността — тя ме поглежда в очите.
— А често ли се случва всичко, което изброих, да съвпадне в реалността? Тук е достатъчно да отвориш вратата — кимвам към едва забележимата вратичка в „японската“ третина на ресторанта — и нещата се уреждат. А на теб никога ли не ти се е искало да стоиш в студена есенна утрин на горска поляна над стръмния бряг на реката и да пиеш горещ глинтвайн от тумбеста чаша… и наоколо да няма жива душа…
— Собственикът на този ресторант е романтик — казва Надя.
— Разбира се.
— Леонид, всичко, което изброи, е точно така. Но мястото на тези удоволствия е в реалността.
— Реалността не е толкова достъпна.
— Както и дълбината, Льоня. Не знам откъде намираш пари за постоянните си посещения тук, не е и моя работа. Но милиарди хора никога не са били в дълбината.
— Милиони хора не са виждали телевизор.
— Виртуалността не трябва да бъде ерзац на реалността — убедено казва Надя.
— Да, разбира се. Да превърнем просяците и недъгавите в информационни банки, да станем импулси в електронната мрежа…
— Леонид, ти си запознат с учението на александристите само от слухове — убедено казва Надя. — Посети някой път нашата църква.
Свивам рамене. Може и да се отбия. Но в дълбината има много интересни места. За всичките няма да ми стигне животът.
— Аз тръгвам — Надя става. Хвърля на плота дребна монета. — Днес имам още половин час време… трябва да ходя на още две-три места.
— В търсене на Дибенко? — кимвам аз. — А може би — топъл пясък, хавайски плаж и червено чилийско вино?
Надя се усмихва:
— Льоня, това вече няма да е работа. Вечерен плаж и вино… ще ми се прииска да има продължение. А виртуалният секс е забавен, но само ако си стоиш вкъщи, в затворената стая. Аз влязох от работата. В стаята има шест компютъра, всичките са заети. Представяш ли си какво шоу ще гледат колегите ми?
Тя е максимално откровена и умна. Добро момиче. Дай боже да е толкова съобразителна и открита и в реалността.
— Тогава успех — казвам аз и кимвам.
— Благодаря, тайнствени чужденецо — Надя се навежда и ме целува по бузата.
— Маркер, Льоня! — шепнат карфиците на раменете ми.
Изваждам кърпичката-вирусояд и изтривам червилото от бузата си. Заканвам се с пръст на Надя:
— Предпочитам да си остана тайнствен, малката.
Изглежда се разстрои. Но успя да се овладее и да разпери ръце, преди бавно да се отдалечи.
Мамка му. Развали купона, глупачко!
Толкова хубаво си поприказвахме…
Изпивам чашата на екс и с щракване на пръсти привиквам бармана.
— Джин-тоник, едно към едно!
Барманът се мръщи, но забърква сместа. Мамка му. Дали да не си поръчам текила с доматен сок — да видим тогава каква физиономия ще направи?
— Льоня?
Оглеждам се.
До мен стои моят приятел — върколакът. Бял костюм, лачени обувки, малко демоде вратовръзка. С леко изопнато лице.
— Привет, Ромка, сядай.
— Коя беше тая мацка?
— Нищо интересно.
Ние, дайвърите, винаги сме малко параноици. Какво да се прави.
Прекалено много са желаещите да разберат истинските ни имена.
Върколакът шумно поема въздух, мръщи се:
— Тя се опита да те маркира!
— Знам. Не се притеснявай, тя е само журналистка.
Ромка сяда, кимва на бармана. Онзи прави ужасна гримаса, но му подава водната чаша, пълна с „Абсолют-пепър“. Мъка ми е дори да гледам как пие Роман. А той леко се смръщва, докато бърше уста и връща чашата.