Выбрать главу

Става ми непоносимо скучно.

Защо във виртуалността са толкова популярни вицовете за Щирлиц и Мечо Пух? Това е някаква психологическа аберация…

— Благодаря за бирата — казвам на момичето, ставам и се измъквам от градинката.

Настроението ми не че е лошо, а по-скоро странно. Бродя покрай клубовете. През прозорците с решетки на клуб „Бойни изкуства“ се вижда как крехък момък с азиатска външност демонстрира някакви сложни движения. В лятно кино „филми“ импозантен мъж енергично жестикулира, застанал до екрана. Надниквам и чувам: „Кич. Този филм е отвратителен кич!“.

Скучно е, господа…

Може би александристите са прави. Превърнали сме виртуалния свят в пародия на реалния живот.

А пародиите никога не са по-добри от оригинала. Задачата им е друга — да осмеят, да покажат колко е нелеп и абсурден първоизточникът.

Но ние не можем да променим света. И тази пародия е лишена от смисъл. Тя не е лъвски скок напред, а само крачка встрани.

— Вики…

— Слушам те, Льоня.

— Повикай ми такси…

— Добре.

Може би си струва да се разходя из града. И най-после да посетя центъра за забавления.

Колата на „Дийп-разводач“ спира да мен, отварям вратата, сядам. Водачът е някакъв нов, непознат модел. Брадат мъж с окъсана фланелка и татуирани рамене. На пънкар ли ми се прави тоя?

— Колата сега ще дойде — уведомява ме „Windows-Home“.

И аз загрявам, че шофьорът даже не е произнесъл традиционния поздрав. И че ние вече пътуваме, макар да не съм казал адрес.

— Оттук се минава само по един път — казва таксиджията и се обръща с крива усмивка. Има белег на бузата и гнили зъби. Разбира се, това не е програма, а жив човек.

— Спрете.

— Забранено е — шофьорът се ухилва и продължава небрежно да върти волана.

Ама че номер.

— Вики, изход от виртуалността! — командвам аз.

Няма отговор.

— Програмката ти не те чува — информира ме шофьорът. — Седи мирен, става ли? Така ще е по-добре.

За отвличания във виртуалността още не бях чувал.

— Кой сте вие?

Брадатият само се усмихва.

Разбира се, аз имам изход. Недостъпен за обикновените жители на Дийптаун.

Да изляза от дълбината самостоятелно и да прекъсна връзката.

Само че дали не целят точно това? Да получат разписка, че съм дайвър. И да прекъсна връзката, когато се намирам в „кола“ — транспортна програма, която е напълно възможно да проследява телефонните линии?

И защо днес влязох от основния си адрес, чрез който установяването на самоличността ми е задача за дилетанти?

— Какво искате?

Водачът ме игнорира. Но и не отмества погледа си, изучавайки ме с любопитството на ловец, прострелял жар-птица.

— Сам си го изпроси — казвам аз, като гледам да не изпадам в паника. И изваждам револвера.

Шестте куршума са шест различни вируса. Оръжието е слабо, но аз разчитам на разнообразието на зарядите. Възможно е и защитата на похитителя да не издържи.

Три куршума го пронизват, без да намерят целта. Добър антивирус, не позволи да бъде видян компютърът му. Един се сплесква и пада на пода — вирусът е ликвидиран. Другите два патрона дори не стрелят — те са обезвредени още в барабана.

Така значи.

Без особена надежда удрям водача с дръжката — това също е слаб вирус, той зашеметява простички програми от типа на „Дийп-разводач“. Но ефект, разбира се, няма.

— Кротувай — съветва шофьорът, като наблюдава как дърпам дръжките на вратата. Всичко е затворено здраво, така че се примирявам.

В края на краищата, информацията никога не е излишна.

Пътуването продължава. Още веднъж се опитвам да се свържа с Вики — никакъв ефект. Блокиран е гласовият канал за връзка.

Дълбина-дълбина, не съм твой…

На екраните на шлема се вижда купето на колата. Леле, колко гот е изпипано. Като на истинска спортна „Ланча“ е.

Сложих пръсти на клавиатурата, набрах няколко команди, натиснах „Enter“.

Получи се.

deep

[Enter]

Отново съм в колата. Шофьорът с безпокойство се извърта към мен. Аз замислено въртя в ръце револвера — той е зареден отново. А джобът ми е провиснал от тежестта на граната.

— Колетче ли получихте? — пита шофьорът.

Сега е мой ред да играя на мълчанка.

— Интересно по какъв начин?

— Ако ми свършат патроните, приятелю, това е недвусмислена заповед да се попълнят запасите.

В тона ми прозира самодоволството на дребен хакер. Версията е правдоподобна. Това, че компютърът е заредил револвера с нови вируси, не ме разобличава като дайвър.

Шофьорът размишлява.

— Дай да изчакаме със стрелбата, а?

Неопределено повдигам рамене. Брадатият успокояващо казва:

— Пристигнахме.

Колата наистина е спряла до непознато здание. Сив куб без прозорци, единствена врата, много широка, като на гараж, и прекалено бронирана, сякаш те предупреждава — влизането без разрешение ще е трудно. Такива здания крият или банални складове със стоки за масова употреба, или разкошни апартаменти.