Става ми непоносимо скучно.
Защо във виртуалността са толкова популярни вицовете за Щирлиц и Мечо Пух? Това е някаква психологическа аберация…
— Благодаря за бирата — казвам на момичето, ставам и се измъквам от градинката.
Настроението ми не че е лошо, а по-скоро странно. Бродя покрай клубовете. През прозорците с решетки на клуб „Бойни изкуства“ се вижда как крехък момък с азиатска външност демонстрира някакви сложни движения. В лятно кино „филми“ импозантен мъж енергично жестикулира, застанал до екрана. Надниквам и чувам: „Кич. Този филм е отвратителен кич!“.
Скучно е, господа…
Може би александристите са прави. Превърнали сме виртуалния свят в пародия на реалния живот.
А пародиите никога не са по-добри от оригинала. Задачата им е друга — да осмеят, да покажат колко е нелеп и абсурден първоизточникът.
Но ние не можем да променим света. И тази пародия е лишена от смисъл. Тя не е лъвски скок напред, а само крачка встрани.
— Вики…
— Слушам те, Льоня.
— Повикай ми такси…
— Добре.
Може би си струва да се разходя из града. И най-после да посетя центъра за забавления.
Колата на „Дийп-разводач“ спира да мен, отварям вратата, сядам. Водачът е някакъв нов, непознат модел. Брадат мъж с окъсана фланелка и татуирани рамене. На пънкар ли ми се прави тоя?
— Колата сега ще дойде — уведомява ме „Windows-Home“.
И аз загрявам, че шофьорът даже не е произнесъл традиционния поздрав. И че ние вече пътуваме, макар да не съм казал адрес.
— Оттук се минава само по един път — казва таксиджията и се обръща с крива усмивка. Има белег на бузата и гнили зъби. Разбира се, това не е програма, а жив човек.
— Спрете.
— Забранено е — шофьорът се ухилва и продължава небрежно да върти волана.
Ама че номер.
— Вики, изход от виртуалността! — командвам аз.
Няма отговор.
— Програмката ти не те чува — информира ме шофьорът. — Седи мирен, става ли? Така ще е по-добре.
За отвличания във виртуалността още не бях чувал.
— Кой сте вие?
Брадатият само се усмихва.
Разбира се, аз имам изход. Недостъпен за обикновените жители на Дийптаун.
Да изляза от дълбината самостоятелно и да прекъсна връзката.
Само че дали не целят точно това? Да получат разписка, че съм дайвър. И да прекъсна връзката, когато се намирам в „кола“ — транспортна програма, която е напълно възможно да проследява телефонните линии?
И защо днес влязох от основния си адрес, чрез който установяването на самоличността ми е задача за дилетанти?
— Какво искате?
Водачът ме игнорира. Но и не отмества погледа си, изучавайки ме с любопитството на ловец, прострелял жар-птица.
— Сам си го изпроси — казвам аз, като гледам да не изпадам в паника. И изваждам револвера.
Шестте куршума са шест различни вируса. Оръжието е слабо, но аз разчитам на разнообразието на зарядите. Възможно е и защитата на похитителя да не издържи.
Три куршума го пронизват, без да намерят целта. Добър антивирус, не позволи да бъде видян компютърът му. Един се сплесква и пада на пода — вирусът е ликвидиран. Другите два патрона дори не стрелят — те са обезвредени още в барабана.
Така значи.
Без особена надежда удрям водача с дръжката — това също е слаб вирус, той зашеметява простички програми от типа на „Дийп-разводач“. Но ефект, разбира се, няма.
— Кротувай — съветва шофьорът, като наблюдава как дърпам дръжките на вратата. Всичко е затворено здраво, така че се примирявам.
В края на краищата, информацията никога не е излишна.
Пътуването продължава. Още веднъж се опитвам да се свържа с Вики — никакъв ефект. Блокиран е гласовият канал за връзка.
Дълбина-дълбина, не съм твой…
На екраните на шлема се вижда купето на колата. Леле, колко гот е изпипано. Като на истинска спортна „Ланча“ е.
Сложих пръсти на клавиатурата, набрах няколко команди, натиснах „Enter“.
Получи се.
deep
[Enter]
Отново съм в колата. Шофьорът с безпокойство се извърта към мен. Аз замислено въртя в ръце револвера — той е зареден отново. А джобът ми е провиснал от тежестта на граната.
— Колетче ли получихте? — пита шофьорът.
Сега е мой ред да играя на мълчанка.
— Интересно по какъв начин?
— Ако ми свършат патроните, приятелю, това е недвусмислена заповед да се попълнят запасите.
В тона ми прозира самодоволството на дребен хакер. Версията е правдоподобна. Това, че компютърът е заредил револвера с нови вируси, не ме разобличава като дайвър.
Шофьорът размишлява.
— Дай да изчакаме със стрелбата, а?
Неопределено повдигам рамене. Брадатият успокояващо казва:
— Пристигнахме.
Колата наистина е спряла до непознато здание. Сив куб без прозорци, единствена врата, много широка, като на гараж, и прекалено бронирана, сякаш те предупреждава — влизането без разрешение ще е трудно. Такива здания крият или банални складове със стоки за масова употреба, или разкошни апартаменти.