— Ще ви изловят! — заплашвам аз. — И тогава ви чака вечна екскомуникация!
Най-страшната заплаха за жителите на Дийптаун е екскомуникацията. Трудно се живее без виртуалността, ако поне веднъж си я посетил.
— Едва ли.
Човекът без лице разтваря шлифера си с жест на опитен ексхибиционист. Върху опакото на шлифера има кръгъл диск с цветовете на дъгата. Въртяща се и блещукаща спирала на син фон.
Ново двайсет. Той е от полицията. Най-малкото с чин комисар, щом има дъгоцветна значка.
— Хайде, хайде… — казвам аз с отмалял глас. — Знаех, че ченгетата са говеда, но чак толкова…
— Първо ме изслушайте.
— А какво друго ми остава? — крещя аз — Какво?
Хващам револвера и забивам в стената и шестте куршума. Шест рикошета. По рафтовете се взривяват и лумват кутиите със софтуер. Под тавана със свистене оживяват пръскачките на противопожарната система и след секунда вирусите са обезвредени.
— Стига истерии — казва човекът без лице. Май с леко съмнение в гласа.
Замервам го с револвера, който прехвърча през него и пада при стената.
— Да ви успокоя ли?
Тонът е леден и не предвещава нищо добро.
Сядам на пода, хващам се за главата, шепна:
— Гадове… гадове… долни пръчове…
— Хич не ни пука за твоите игрички в дълбината, дайвър. Кражбата е лошо нещо, но беше крайно време някой да натрие вирнатия нос на Урман.
Тихо хленча и се поклащам като махало.
Човекът без лице игнорира спектакъла ми.
— Престъпления е имало, има и ще има. Аз не съм Христос и не претендирам че съм абсолютен праведник. Гоня други задачи.
— Пък аз си имам малък и законен бизнес! Какво искате?
— Така вече е по-добре. Господин дайвър, да сте чували за Изгубения Пойнт? Или за Невидимия Бос?
Виж това не го очаквах — да ме занимават с древни измишльотини. Вдигам глава.
— Пойнт не беше ли старото наименование на низовия потребител на компютърна мрежа?
— Да. Мрежата „Фидонет“… имаше такава.
— Май съм чувал нещо. За момчето, убито от ток, когато било във виртуалността? И за това, че съзнанието му по някакъв начин продължило да живее в мрежата?
— Да. Юношата с бледо лице и обгорели дрехи, който моли срещнатите да предадат на тринайсети московски възел, че пойнт шестстотин шестдесет и шест се е изгубил… Ами Невидимия Бос?
— Дайте ми стол — аз се надигам от студения бетонен под.
— Да тръгваме.
Минаваме отдясно, зад рафтовете с кутии с програмно осигуряване за „Макинтош“. Неликвидна стока, сега почти никой не използва тези компютри. Първо имало хора и неандерталци, после — „Ай Би Ем“ и „Епъл“. Задънените разклонения са нежизнеспособни.
Зад рафтовете има масичка с разхвърляни върху нея книжа и два стола. Сядаме.
— Невидимия Бос е приказка от същите времена — казва човекът без лице. — Босът е по-висша степен в йерархията на „Фидонет“. Именно към него се обръщали желаещите да станат пойнтове, да се приобщят към виртуалността… впрочем, тогава още е нямало виртуалност. Легендата гласи, че понякога чайниците си намирали чуден бос… който им предоставял най-добрите условия — постоянен мрежови достъп, бърз трансфер, връзка с всички клубове… тогава те се наричали ехоконференции.
Неволно кимвам.
— И всичко вървяло добре — човекът без лице май не е забелязал непредпазливостта ми, — докато някой от пойнтовете не научил, че телефонният номер, по който се свързва с боса, не съществува, а лично него никой не го е виждал. След това Невидимият Бос изпратил на всичките си пойнтове писма: — „Защо ме преследвате?“ и изчезнал.
— Навремето имаше богат фолклор — съгласявам се аз. — Спомням си и за побъркания модератор, и за ехоконференцията „Умри тук!“.
— Аз също започнах от „Фидонет“ — казва човекът без лице.
Мълча.
— За разлика от Урман не целя да разкрия самоличността ви, господин дайвър. Но… Знаете ли кое е най-забавното? И аз, и той се нуждаем от вас за една и съща цел.
— За излавянето на Изгубения Пойнт?
Човекът без лице тихо се смее.
— Това е измишльотина… възникнала в точката на пресичане на двете епохи, когато „Интернет“ и „Фидонет“ се превръщаха в единна виртуалност. Сега малко хора я помнят. Само пет години са минали — а колко неща са забравени?
— Нищо не е забравено. Погребано е под по-нова информация, но продължава да живее.
— Все едно е, дайвър, същността не се променя.
— Затова пък днес се роди нова легенда.
— Каква?
— За Човека Без Лице.
Събеседникът ми поклаща глава.