Вече от три години, може би…
101
Събудих се в един без четвърт. Включилият се в десет телевизор тихо бърбореше. Изключеният компютър на бюрото укорително мълчеше.
— Добре… — прошепнах аз към тавана.
Заслужава си да сменя апартамента. Да си купя нормален двустаен в центъра, в хубава тухлена къща с изглед към Нева. Не в този ветровит и прогнил пролетарски квартал.
И Вики ще я преселя в ново жилище. Ще купя нова маркова „седмица“ с лицензиран софтуер, няколкостотин мегабайта RAM или просто „мозък“. Освен това холографски терабайтов хард диск, радиомодем, свръхчувствителен микрофон „Сименс“… цветен принтер, не знам за какво ми е, ама нека се намира, нормален скенер вместо ръчно скалъпени, наета телефонна линия от новата АТЦ… по дяволите, и петдесет бона са малко!
Всъщност, защо са ми две стаи? И без това кухнята ми е празна, отдавна съм преместил в стаята хладилника и микровълновата печка, а ми е по-близо да си наливам вода от чешмата в банята.
Решено — ще спретна ново жилище на Вики. Няма да ме е срам да каня приятели.
Станах, дотътрих се до хладилника, извадих кутия бира. По принцип не пия преди дванайсет, но вече наближава един. Колко навреме се събудих!
Инак леката биричка „Schultheiss“, с която започвам деня, ми се струва почти силна. И така, сбогом, „Амстердам-Навигатор“ и „Бавария-86“, верни приятели на бедния хакер. Само „Гинес“, „Хайнекен“, „Килкени“… А вместо белгийски варен салам — истински московски деликатеси. Освен това… ами, ще си купя кафеварка, например. Писна ми от нес кафета.
Докато се бръснех — за пръв път от два дни, — силно се порязах и фантазията ми на новобогаташ ми подсказа да си взема и „Шик-протектор“. Нямах други идеи, ако не се броят хаотичните мисли за допълнителна телефонна линия и нов модем, за да може докато се лутам из дълбината, Вики да точи пощата и да изпълнява прости задачи.
Всъщност, това все пак си е разточителство. Дори Маниака няма втора линия.
Между другото, имам да го черпя с бира. Изглежда вчера наистина ме е спасил от сигурна смърт.
И по-добре е да не отлагам черпнята. Започнах да подозирам, че след седмица ще мога да го почерпя само с „Навигатор“… общо взето и това е силна бира, със специфичен вкус…
Пуснах компютъра, свързах се с Интернет и след десет минути без каквато и да било виртуалност преведох пет хиляди долара в петербургската си сметка. Порових се в гардероба, избрах си по-чиста риза и стари, но прани джинси, мушнах в джоба си паспорта и „Визата“. Какво още? А, да, бирата…
На балкона тъгуваше олющена петлитрова туба. Отвъртях капачката и подуших. Миришеше на прокиснала жигульовска бира. Наложи се да изплакна тубата със студена, после с гореща и пак със студена вода. Пъхнах я в мрежата, закачена на пирончето в антрето още от предишните собственици на жилището — все не ми остава време да изхвърля всички вехтории — и изскочих от къщи.
Колко по-чист и подреден е входът ми във виртуалното пространство! И я няма тази вечна миризма на влажно мазе и бездомни котки!
След като се измъкнах от плетеницата на страничните улички, застанах край пътя и вдигнах ръка. Наложи ми се дълго да стопирам. Най-после една пораздрънкана жигулка благоволи да спре.
— Към банка „Кредо“ — подхвърлих аз.
Колкото и да е странно, шофьорът знаеше пътя.
След около двайсет минути, след като се разплатих с остатъка от налични, под изцъклените погледи на охраната влязох в замъка на явните и тайни капитали. След още двайсет минути, запълнени с всестранни проверки, обаждания до главния филиал и молби за уточняване номера на сметката, служителите на банката станаха по-любезни и ми дадоха хиляда долара. Разбира се, еквивалента им в рубли.
А след още четвърт час влязох в ирландската бирария, бар „Моли“, на улица „Рубинщайн“ трийсет и шест. През деня няма много хора и това ме спаси. Мутрите на входа се бяха отпуснали и при вида на тубата в мрежата направо се вцепениха. Тържествено подминах гишето на гардеробиерната и се озовах в уютния полумрак на полусутерена, след което закрачих към дългия тезгях и се усмихнах на бармана.
Барманът в „Моли“ за щастие е англичанин. Каквото и да си говорим, в тази професия те доста ни превъзхождат. Той се усмихна и въпросително ме зяпна.
— Добър ден, Кристиан — казах. — Може ли пет литра бира?
Явно не беше свикнал да продава бира на литри. Но му бяха необходими само пет секунди, за да се усмихне отново.
— Каква бира?
— Жигульовска.
Дишането на охранителите зад гърба ми — те кой знае защо бяха ме последвали в залата, стана шумно.