— Шегувам се — обясних. — „Гинес“, разбира се.
И подадох на Кристиан тубата.
Самообладанието сигурно е сред задължителните качества на най-добрите европейски бармани. А Кристиан е един от тях. Той небрежно взе тубата, подхвърли я в ръка, сякаш за да прецени вместимостта й и започна да я пълни от лъскавото кранче.
Мутрите зад гърба ми тихо откачаха. Това безкрайно ме развеселяваше.
— Изчакайте да спадне пяната — каза Кристиан със силен акцент и остави тубата на плота. Браво бе, юнак! Рядко ходя в „Моли“ и не бях забелязал колко е в час по въпроса.
— Тогава още една халба за тук — казах аз и се огледах.
Мутрите се престориха, че разглеждат наредените зад гърба на Кристиян бутилки. Така. Докато не се убедят, че съм платежоспособен, няма да мога спокойно да си изпия бирата. Бавно извадих от десния джоб шепа дребни банкноти. Заразглеждах ги. Охранителите пак задишаха на пресекулки.
Мамка му, наистина ли изглеждам толкова зле?
От левия джоб извадих тлъста пачка банкноти по сто хиляди. Сложих триста бона на тезгяха, взех халбата и се обърнах.
Като че ли там стоеше някой? Не, сигурно ми се е привидяло…
Седнал на най-близката маса, аз се насладих кротко и от сърце на бирата, най-хубавата от измислените на този грешен свят марки. После взех тубата от развеселения барман (Не е толкова лесно да ги шашнеш европейците!) и след известно двоумение прибрах рестото. Бирата е достатъчно скъпа.
Виж, в дълбината почти няма разлика в цените на кутия „Бавария“ и „Гинес“ наливно…
Сега успях да по-бързо да стопирам кола — или просто времето бе ускорило хода си? Мушнах се в една раздрънкана „Волга“ и радостно изстрелях заповедта:
— Карай при Маниака!
В мен се вторачиха две много големи и кръгли очи.
— Слизай — също толкова кратко ми предложи шофьорът.
Когато спирах следващия желаещ да спечели нещичко, мислено се подсещах, че не се намирам във виртуалността, където търпеливата Вики ще превърне простата команда в разбираем адрес, а съм в реалния свят.
110
Маниака живее на Василиевски остров. Изкачих се на петия етаж запъхтян — когато е строена тази сграда, асансьорите са били нещо ново — и позвъних на вратата. Едно, две, три… пауза. Едно-две. Дори Маниака да е в дълбината, свързаният с всички кабели в жилището компютър ще се подчини на кодовото позвъняване и ще го изведе от виртуалността.
От вътрешността на апартамента се чуха стъпки. Бързо затулих шпионката с пръст.
— Кой е? — мрачно попита Маниака.
— Да сте поръчвали рекет?
Пауза. Явно Маниака току-що е излязъл от дълбината и не е настроен на вълна хумор.
— Кой е?
— Аз съм, мамка му! — казах и отместих пръста си.
Бравите задрънчаха и Маниака ми отвори. Влязох. Оказа се, че е в облечен на голо виртуален костюм и с пушка-помпа в ръка. Оръжието беше огромно, с него мършавия и тесен в раменете хакер приличаше на дете, което си играе на война. Успях да кажа само:
— Егати.
— Да… тършувах из компа на един тип… едва се отървах — Маниака беше кратък. След като затвори вратата, погледна тубата и със съчувствие попита: — Закъсал си, а?
— Не, не съвсем.
— Имам две-три бутилки „Балтика“…
— Тук има „Гинес“ — гордо обявих аз. Маниака замислено погледна тубата. Подхвърли:
— Извратеняк…
Последвах го в подредената малка кухня и предпазливо попитах:
— А къде е… твоята?
— При техните.
— Да не сте се скарали?
— Защо пък да сме се скарали? — възмути се Маниака. — Щом жената я няма — веднага сме се били скарали. Просто реши да погостува при мамчето си… е, леко се сдърпахме.
— И защо?
— Ами… минах на червено…
Кимнах. Не е лесно да живееш в дълбината и да си женен.
Ама може ли, по дяволите, да се брои за изневяра отбиването във виртуален бардак? Нали там всичко е измислено!
И въпреки това маниашката съпруга се била засегнала…
Седнахме на масата, Маниака се порови в хладилника и извади пакет кренвирши, парче кашкавал, после домъкна от стаята си две огромни глинени чаши за вино. Тържествено ги напълних с бира.
— Няма лъжа, „Гинес“ е… — призна Маниака, докато изписваше с пръст буквата „М“ върху гъстата пяна. — Глей ти…
— За любовта, Шурка!
— Ъхъ — мрачно каза Маниака. Пресуши чашата, изпъшка. — Да. Любовта. Мамка му, дяволът ме вкара в белята! Трябваше да се отърва от опашката си — лепнаха ми се двама ламери… Реших да надникна в „Ягодовата поляна“
— От какъв зор?
— А ти не си ли в час колко са яки охранителните системи на виртуалните бардаци? — изуми се Маниака. — Нали там постоянно клечат сенатори, депутати, бизнесмени… разни богаташи. Отрязваш като с нож пътя на преследвачите.