Поклатих глава. Не знаех. Срам ме е да си призная, но никога не съм се отбивал в тези заведения…
— Ами, реших да изчакам половин час — продължи да разказва Маниака. — Нали не става да стърчиш там сам, като някакъв глупак! Поканих една девойка… седяхме, пихме бира… „Гинес“! — в пристъп на откровение си призна той. — Е, и… някак от само себе си… а в най-интересния момент — фрас! Яко шамаросване! Момичето ме целува, а мен ме боли. После извънпрограмен изход от дълбината… Галка беше изскубнала кабела на шлема от порта.
Наля си още бира. Аз кимнах със съчувствие. Извънпрограмният изход е неприятно нещо.
За недайвър.
— Ще й мине — казах. — Да не е за първи път?
— Тя каза — за последен — мрачно съобщи Маниака. — От година не бях стъпвал в тия бардаци. Дори гащеризонът ми е без секс стимулатор!
— А моят е със — казах. — Само че не ходя по бардаци.
— И напразно. Ходи, докато си млад…
В действителност Маниака е с две години по-млад от мен. Но той е печен хакер, а аз съм обикновен „чайник“. Освен това е женен, при това повторно.
— Добре де, споко. Утре ще се сдобрите.
— Ще се сдобрим — съгласи се Маниака — Но поне днес трябва да разпусна…
Спогледахме се със съучастнически усмивки и отпихме от бирите си.
— Купи на Галка женски гащеризон — предложих. — Замъкни я в дълбината… и ноу проблем!
— Само това оставаше — промърмори Маниака, очевидно притеснен. — Виждал ли си мацки, които са опитали виртуален секс? Нали психиката им… става друга. После никой нормален мъжкар не ги задоволява.
Кимнах, макар че нямах ясна представа какво е жена, луднала по виртуален секс. Мъжете си представях. Мнозина бяха изкрейзили заради това, така че не бързах да опитам. Експериментите със закопнели за авантюри девойки са едно, а с професионалистки от виртуални публични домове си е нещо друго.
— Да пием за здравето — предложих аз.
Пихме и напълнихме чашите за трети път. Тубата се преполови, стана ни по-гот на душите.
— За възел пет-нула-осемдесет и три-двеста и седем… — каза Маниака. — За старото „Фидо“…
Пихме мълчаливо, без да се чукаме. Като за умрелите.
— Нали всичко се променя, Шурка — тихо казах аз. — Имаше „мрежа на приятелите“, лафче за всичко на света, завист към „Интернет“, псуване на „Майкрософт“. А сега няма нито „Интернет“, нито „Фидонет“. Остана само виртуалността. А най-удобната програма за нея са „прозорчетата“.
— Те са халтура — упорито заяви Маниака. — Ти да не би още да юзваш „Windows-Home“?
— Да.
— Може и да си прав — тъжно каза Маниака. — Приятно гласче, съвети относно количеството „мозък“ и качеството на желязото… пфу! Няма нужда да мислиш, мърдаш стрелката по екрана и гледаш картинки!
— А ти все с полуоската ли си играеш?
— Защо да си играя? — възмути се Маниака. — OS/2 е най-добрата операционна система, ако не броим „Юникс“! Онзи ден инсталирах новата версия, програмата е бомба!
— Като се отбия при тебе, все това слушам — казах. — „Инсталирах… новата версия… три дни се трепах с нея…“. А аз от две години съм с „Windows-Home“.
— Всеки с късмета си — призна Маниака. И неочаквано попита: — Слушай, Льоня, а как успя да се вмъкнеш в Ал-Кабар през твоите „прозорчета“?
Отместих поглед.
— Из мрежата плъзна слух, че двама дайвъри са прекарали Ал-Кабар — с подмазвачески тон каза Маниака.
Направих последен опит да отбия топката:
— Защо двама? Един дайвър… и един помощник.
Маниака тихо се засмя.
— Не ме прави на ламер, Льоня. Инак такава честитка ще получиш по пощата, че пак ще се наложи да си преинсталираш целия софт… Дайвърите не взимат обикновени хора за помощници.
Мълчах и го гледах.
— Ясно — каза той. — Какво пък, за успеха. За богатите глупаци и умните хакери.
Чукнахме се.
— Какво имаше там, Льонка?
— Лекарство срещу хрема.
— Сериозно? Яко…
Изядохме по две-три парчета кренвирш, а аз тъжно си мислех, че моята анонимност все пак се е пропукала. Вчера се опитаха да ме хванат три пъти.
А днес просто ме изчислиха.
— Льоня, аз не познавам нито един дайвър — каза Маниака. — И нямам намерение да ги излавям. Нямам никакви комплекси… особено по отношение на приятелите.
— Благодаря — казах.
— Знаеш ли… имам само един въпрос.
На хакерите винаги им се намира по един въпрос. Мислят си, че са способни да попитат нещо такова, след което всички тайни на дайвърите ще бъдат разкрити.
— Е?
— Какво прави един дайвър, когато реши да излезе от виртуалността? Дали просто си помисля: искам, значи, да се озова в реалния свят? Или какво?