— Чувал съм, че един дайвър… — отместих поглед — в този момент промърморва някаква глупава фраза.
— Каква?
— Дълбина-дълбина, не съм твой.
— И това е всичко?
— Понякога добавя: „Пусни ме, дълбина“.
— И това е всичко? — омърлушено пита Маниака.
— Да.
— Колко просто било…
Маниака порови из джобовете си, извади пакет „Лъки Страйк“, запали. С лека обида каза:
— Преди беше лесно. Има хакери, има честни чайници, има ламери. Първите могат всичко. Вторите се учат. Третите са глупаци, с тях не е грях и да се поизгавриш. Ето ти… беше си чайник и такъв си остана!
— Да — съгласих се.
— Но ето че се появи дълбината… изглеждаше, че се сбъдват всичките ни мечти.
Маниака горчиво се засмя.
— А в действителност — ядец. Аз, суперхакерът — предизвикателно заяви той — във виртуалността съм един от милионите! Е, може би съм по-светнат. Все пак имам опит! Но въпреки това… такива неща стават понякога, че…
Замълча, повъртя кренвирша в ръце. После съобщи:
— Тия дни изядох една мишка.
— Какво?!
— Мишка. Компютърна. Е, не самата мишка, тя е твърда… сдъвках кабела.
— Защо? — тъпо попитах аз.
— Случайно. Бях в дълбината. Седяхме с момчетата в „Дъгата“, пиехме бира с пушена рибка… Ами, моята рибка свърши, взех си от чинията на Макс…
— Нали Макс не пие бира!
— Ами той пи „Фиеста“.
— С пушена риба?!
— За да не се цепи от колектива… — Маниака въздъхна. — Изглежда е трябвало далеч да се пресегна… и съм се мръднал рязко в реалността. Излязох — гледам, кабелът на мишката е прехапан! И като че ли е малко по-къс…
— Коремът как е?
— Засега не ме боли…
Напълнихме чашите си. Маниака продължи:
— А „Лабиринта на Смъртта“ знаеш ли го?
— Да — аз тутакси изтрезнях.
— Наскоро реших да се разсея, отбих се право на седемнайсето ниво. Там сега са направили мазало! Не играчка, а плачка… общо взето, затънах.
— Тоест?
— Не успях да премина в следващото ниво. А без това не ти излиза менюто за изход.
— И какво стана?
— Клечах ден и половина вътре — озлобено каза Маниака. — Събрахме се цяла компания… Всеки го застреляха по десетина пъти, после просто се барикадирахме, стояхме в едно мазе, пяхме песни, гърмяхме по изродите, които ни нападаха… докато не ни се задействаха таймерите.
— Трийсет и шест часа ли ти е времето за непрекъснат престой в дълбината?
— Сега е двайсет и четири часа.
— А Галка?
— Ами… тя беше при тъщата… Льонка, а твоя таван за престой колко е?
— Махнах лимита — признах си аз.
— Ясно… дайвър… — Шурка се засмя насила… — По дяволите! Никога не съм вярвал във вас напълно, макар че подозирах!
— Мене ли?
— Разбира се! За чий са му на един чайник бойни вируси и противоотрови?
Понатъжих се. Нещо в отношенията ни се беше променило. И то прекалено рязко. Може би с времето ще отзвучи…
— Въпреки всичко съм си гола вода, Шурка — мога само да излизам от виртуалността. За мене всяка една програма е куп безсмислени символи и стартиращо файлче.
Маниака кимна.
— Разбирам. Но кажи — би ли си сменил мястото с мен? Кое е по-интересно — да създаваш дълбината, или да властваш над нея?
Мълчах.
— Наливай… — каза Маниака с въздишка.
111
Останах при Маниака до късно вечерта. От „Гинес“ минахме на „Балтика“ шести номер, а за десерт Шурка изрови отнякъде кутия „Кроненбург“, останала от Коледата. И ирландската, и петербургската, и френската бира бяха на ниво.
Дълбоко в себе си се радвах, че поне пред някого съм се разкрил. Моите приятели-хакери се делят на две групи — едните пазят тайна до първата бутилка бира, другите след същата бутилка сякаш я забравят. Шурка е от вторите.
Сега поне ще е наясно защо ми е изтрябвал целият вирусен софт, който къде с истина, къде с лъжа изврънквам от него.
Колко по-просто би било, ако дълбината не те засмукваше толкова, мислех си в таксито по пътя към къщи. Колко по-справедливо и лесно.
Нямаше да има делене на късметлии и неудачници, което е неразбиваемо. Нямаше да го има това безумие — великолепни програмисти, неспособни да преминат границата между илюзията и действителността, и некадърници като мене, които не забелязват тази бариера.
Нямаше да я има завистта един към друг — и вечния лов.
Но нима съм виновен? И аз не знам защо става така, каква грешка на съзнанието, а това си е точно грешка — ние сме малцинство — превръща един човек в дайвър. Да не използваш дарбата си е глупаво. Да я предложиш на всички за изучаване е страшно.
Просто така се получи. Някои скачат осем метра на дължина, някои пишат стихове, някои са неподвластни на виртуалността. Но защо сме толкова малко? Толкова сме малко, че не ни смятат в проценти, а на бройки?