— Здравейте — той пръв ми подава ръка. — Значи вие сте Стрелеца, нали? Наричайте ме просто Вили.
Така да бъде, Вили.
Стискам ръката му.
— Казали сте толкова интересни неща… нали? За проблеми, дайвъри, помощ… — Вили се смее и размахва ръце. — Бум! Бум! Такава помощ ли?
Интересна програма-преводач. Силен акцент и паразитни думи, сякаш самият Гилермо говори руски. Веднага някак ти се променя отношението към човека…
— Хайде да си говорим открито? — предлагам аз. Вили-Гилермо смръщва чело и кимва. — Аз съм дайвър.
— Нима? — учтиво се интересува Вили. — А какво е това?
Усмихвам се в отговор. Казвам:
— Предполагам, че украинецът и канадецът, които ви сътрудничат, ще могат по-бързо да ви го обяснят. Имам предвид дайвърите, работещи за вас на постоянен договор.
Вили ме гледа и мълчи. Продължително. После казва:
— Мислех, че Анатол е руснак. Украинец ли е?
Да. Човека Без Лице е по-добре осведомен, отколкото шефът на службата за сигурност на „Лабиринта“.
— Това вече са подробности — казвам.
— Седнете, Стрелец… — Вили премества към мен един фотьойл, а той самият отива до прозореца. Гледа към града, потъващ сред кървавочервеното зарево. — Значи вие сте дайвър?
Кимвам.
— Това е крайно интересно. Това е необичайно! — Вили повдига показалеца си. — Всички търсят дайвъри, всички имат молби, бизнес, въпроси… вие сам дойдохте при нас.
Мълча.
Вили се обръща.
— Имате красив костюм, Стрелец — казва той. — Добре би му пасвал… каскет! Едно малко сиво каскетче!
Ясно. Елементарен тест.
— Вики…
Вили се усмихва. Ясно. Същият номер, до който прибягна и човекът без лице. Отрязан съм от операционната си система. Тия игрички трябваше да се очакват отдавна.
Дълбина-дълбина, не съм твой…
Оказа се, че ме боли главата. От бирата е, значи…
Свалих шлема, пресегнах се към мишката. Пуснах „Биоконструктора“, припряно избрах в менюто „Дрехи“, после „Шапки“, намерих нещо средно между барета и кепе. Залях го със стоманеносива боя. И го нахлупих върху своята фигура — личност номер седем, Стрелеца…
deep
[Enter]
Баретата е на главата ми. Не знам дали господин Агире е имал точно това предвид. Но май го задоволява.
— Ние ценим работата на дайвърите — произнася Вили. — Но нашите постоянни сътрудници се справят с нея. Иска се време, малко. Ще ви предложим интересна работа. Нали?
Клатя глава, баретата се килва на едната страна.
— Господин Гилермо — с почит, но твърдо отговарям аз. — Става дума за един конкретен въпрос, по който ми се ще да помогна на „Лабиринта“.
Веждите му се повдигат учудено.
— Тези дни в „Лабиринта“ е станало странно произшествие…
Млъквам, чакам как ще реагира. Вили очевидно се замисля.
— Произшествие? — кимване по посока на прозореца. — Тук всеки ден има хиляди произшествия. Война! Изстрели! Веселба!
Нима човекът без лице е сгрешил? Започвам да се чувствам като идиот.
— Вашите дайвъри… — започвам. — Вчера, например, справиха ли се с работата си?
Това е единственото, което знам. Дайвърите на „Лабиринта“ не са оправдали надеждите…
— Аха! — Вили кимва. — Аха! Неудачника!
За всеки случай кимвам утвърдително.
— Това ли е проблемът? — Агире става сериозен.
— Доколкото знам — да.
Пауза. Гилермо преценява нещо наум.
— Какво ви е известно, господин Стрелец?
Безполезно е да го лъжа. Човекът пред мен не е от тия, които си струва да блъфираш.
— Съвсем малко. Уведомиха ме, че в „Лабиринта“ имало проблем. Че вашите дайвъри не могат да го решат. Помолиха ме да ви помогна.
Нова пауза. Аз съм анонимен и е рисковано да ме посвещават в неприятните страни от живота на компанията. Но Гилермо явно има нюх към неприятностите и към начините за преодоляването им.
— Ще подпишете ли еднократен договор? — тонът му става бърз и делови.
— Да.
— Никакво разгласяване на ситуацията — добавя той. — С всички възможни наказателни санкции.
— Да…
— Заповядайте, Стрелец — той посочва бюрото си. Приближавам се, като предполагам, че сега ще се подписват документите за сътрудничество.
Но Вили посочва средния монитор:
— Това е трийсет и третото ниво на „Лабиринта“, господин Стрелец. „Дисниленд“.
Гледам екрана, и нивото никак не ми харесва. Най-малкото защото изглежда доста по-различно от времената, когато съм ходил там.
— Много, много лошо ниво… — казва Вили. Следва уточнението: — Тежко е. Ето го началото. „Руските хълмове“. Това е… — той докосва с пръсти клавиатурата и изображението се мести — …демон-хващач. Лош!