Сякаш във въображението на създателите на „Лабиринта“ са се раждали добри демони…
— Това е той… — още едно докосване до клавишите. — Неудачника.
Гилермо мълчи, но паузата не е театрален ефект — на екрана няма нищо необичайно. Просто размишлява.
— Значи, точно това е проблемът, Стрелец? Нали?
1010
Нито един нормален обитател на Дийптаун не може самостоятелно да излезе от дълбината. Той просто няма да види компютъра си, няма да успее да въведе команда за изход или да се свърже гласово с операционната система. Само във виртуалните къщи, където има нарисувани аналози на истинските компютри, подсъзнанието милостиво прави изключение. От дълбината се излиза там, откъдето си влязъл. В своя измислен дом, който може да бъде дворец или колиба, но с „истински“ компютър.
Точно затова съществуват таймерите. Те са вградени във всички програми, от майкрософтската „Windows-Home“ до руските „Вирт-Навигатор“ и „Дийп-командър“3. Максималното време на престой в дълбината е четирийсет и осем часа. Срок, за който човек няма да умре от глад и обезводняване. Наистина, здравомислещите потребители винаги засичат по-кратко време. С два-три часа или денонощие по-малко… Маниака, който нагласява таймера си на трийсет и шест часа, вече е изключение. Пробуждането на човека, който се е разхождал из дълбината две денонощия, е зрелище, което… смърди.
Разбира се, таймерът може да бъде разбит и изключен. Или разбиването да бъде придружено с добавяне на две-три нули към четиридесет и осемте часа. Но подобни камикадзета се броят на пръсти, а участта им е направо плачевна.
Като тази на Неудачника, да речем.
„Лабиринта на Смъртта“ няма как да се мине наведнъж. Просто е непосилно. Във виртуалността сънят те напуска, но все пак издръжливостта си има граници. Затова в края на всяко ниво геймърите получават достъп до менюто на играта, където могат да запишат своите координати и да излязат в обикновената дълбина. Да излязат, за да се върнат пак.
Но се намират оптимисти, които решават да преминат „Лабиринта“ на един път. Да повторят първото, легендарно потапяне в дълбината. Те разбиват защитния таймер, понякога сами, понякога с помощта на някоя хакерска програма. Отрязват си пътя към гарантираното завръщане. И се гмурват до самото дъно.
Обратно ги измъкват дайвърите. Всички големи игрови центрове имат връзка с някой от нас. А най-големите даже разполагат с анонимни сътрудници на щат. По-евтино им излиза да плащат на нас, отколкото на роднините на загиналия от изтощение геймър.
Гледах Неудачника. Той носеше обикновен маскировъчен гащеризон и шлем-маска, от всички видове оръжия имаше само пистолет. Или току-що беше влязъл в трийсет и трето ниво, или пък вече го бяха гръмвали. След гибелта си в „Лабиринта“ геймърът автоматично оживява в началото на нивото с минимум снаряжение.
— Пълен абсурд… — казах аз.
— Какво? — заинтригуван попита Гилермо.
— Отдавна ли е там?
— От трийсет и девет часа. Проследяваме геймърите от момента на влизането в системата.
Така. Значи човекът без лице се е заинтересувал от Неудачника почти веднага след влизането му в „Лабиринта“? Следял го е внимателно — и незабавно е започнал да събира дайвъри.
— Възможно е таймерът му да е бил настроен на две денонощия.
— Да. Ах, колко неприятно! — Гилермо въздъхва. — Да пишкаш и да акаш в гащеризона… пфу!
Защо ли Човека Без Лице е вдигнал тревога?
Нали засега не е станало нищо страшно? Просто още един самонадеян фен на играта.
— Отдавна ли седи така?
— Около денонощие — каза Гилермо и кимна. — Да, странно е. Той се опита да премине нивото пет пъти… после се примири. Седна при входа.
— И вие какво направихте?
— Изпратихме Анатол — Гилермо разтваря ръце. — Той умее да прави това… да извежда до края на нивото…
— И какво?
Налага се да тегля информацията с клещи. Не защото Гилермо крие нещо от мен. Той просто не разбира какво точно ме интересува, свикнал е да общува с подготвени дайвъри, които го разбират от половин дума.
— Обяснете ми всичко едно по едно, Вили.
Гилермо кимва.
— Геймърът влезе в нивото преди двайсет и девет часа. Пет пъти се опита да го премине, но го убиваха. Бързо.
— Кой, демонът ли?
— Не, той демона го… пат-пат! Убиваха го други геймъри. После Неудачника седна и не мръдна. Ние изпратихме Анатол, който го поведе със себе си. И двамата бяха убити. Анатол го поведе за втори път — пак не им провървя. Тоя път убиха само клиента, а пък Анатол много се ядоса. Изпозастреля всичко живо — Гилермо снизходително се засмива. — Днес дайвърите трябваше да опитат заедно. Ще поискам отчет, нали?