— Колко време отнема придвижването до трийсет и трето ниво?
— От двайсет и пет часа — до безкрайност.
На какво всъщност е разчитал Човека Без Лице? Ако за денонощие дайвърите на „Лабиринта“ не успеят да измъкнат Неудачника, спасяването му по принцип е невъзможно…
Гилермо мълчи и ме наблюдава.
— Мога ли да получа поне картите на нивата? — питам аз. — Пълните карти?
— Не. Пълни карти няма. „Лабиринтът“ се променя постоянно и самостоятелно. Защото не е филм, нито пък книга, Стрелецо. Това е цял един свят, свят на чудесата! А чудото не може да бъде статично.
ЧАСТ ВТОРА
ЛАБИРИНТЪТ
Порталът, свързващ „Лабиринта“ и останалата дълбина, е красив. Представлява исполинска, извисяваща се към небето арка от черен мрамор. По нея се приплъзват бледолилави искри, а от камъка долита неприятно ниско бучене, което се редува с тежки, нечовешки въздишки. Отворът на арката е запълнен със завихряща се на кълба аленочервена мъгла.
И към тази мъгла бавно, като хипнотизирани, се движат върволици от хора. Несекващ поток. Може би не всички участници са истински, част от тях сигурно са създадени от сисоповете на „Лабиринта“ за по-голяма тържественост. Но въпреки това е доста ефектно.
Вливам се в общия поток.
— Ей…
Хлапакът, който върви до мен ме докосва по рамото.
— Как се казваш?
— Стрелеца.
— Аз съм Алекс.
— Много ми беше приятно… — казвам аз и му обръщам гръб. Но хлапакът не изостава.
— Ти за първо ниво ли си?
— Да.
— Да тръгнем заедно, а? Доста по-лесно е, честна дума!
Оглеждам го. Личи си, че външността му е серийно производство, държи се малко нагло, но уверено.
— Ще изминем заедно първите пет-шест нива — продължава хлапакът. — Елементарни са, но така се свиква по-лесно. А после, ако решиш, се разделяме. Е?
— Става.
Пляскаме длани, тръгваме един до друг. Кървавата мъгла ни обгръща, вече нищо не се вижда. От небето долита нечий глас:
— Режим?
— Двоен вход! — казва Алекс — Алекс и Стрелеца!
— Двоен вход — повтарям аз. — Стрелеца и Алекс!
Мъглата леко се разпръсква. Стоим до дрезина, спряла върху ръждясали релси. Върху дрезината се търкалят два гащеризона и шлем-маски, два пистолета. Всичките ни спътници са изчезнали. Проверяваме пълнителите, преобличаме се.
— На гарата със сигурност ще има засада — мърмори Алекс. — Не бива да се отпускаме… Ти откъде си, Стрелец?
— От мама и тате.
С това въпросите се изчерпват. Заставаме на дрезината, задвижваме лоста. Старата бричка бързо набира скорост, движим се през разсейваща се мъгла.
— Да не си падаш по Кинг, Стрелец?
— Това пък защо?
— Ами никът ти… или просто си добър стрелец?
— Ще видиш.
Излизаме от мъглата. Пътят минава през ронливи насипи, отпред се задава гарата — сградата е обгоряла като райхстага след щурма. Сходството се усилва от развяващото се върху купола червено знаме. Чудя се дали знамето е детайл от реквизита — много от прозападно настроените геймъри и до днес продължават да разчистват сметките си с комунизма, или обратното — някой болшевик е решил да отбележи годишнината от революцията. По-скоро е последното — след три дни е седми ноември.
— Сега гледай внимателно, приготви се — казва Алекс зад гърба ми. — Непременно ще има засада. Разбираш ли, всеки има нужда от повече пълнители…
— Разбирам — казвам аз и се обръщам. Стрелям два пъти и насоченият вече пистолет пада от ръката на кратковременния ми съюзник. Навеждам се над него. Алекс се опитва да си поеме въздух, като безсмислено ме гледа. Програмата му дава още пет секунди, за да осъзнае поражението си. — И аз обичам Кинг, между другото — информирам аз и вдигам пистолета му.
Такива ми ти работи. Имах пистолет и осем патрона, а станаха два пистолета и четиринайсет патрона.
Изхвърлям трупа от дрезината и той пада до насипа при купчината също толкова мъртви тела. Там, където според плана на Алекс трябваше да се озова аз.
— Играл съм „Deathmatch“, когато ти още не си стигал до клавиатурата — казвам му без злоба за довиждане. Трупът ще изтлее бързо, за около шест часа. Така са нагласени нещата. Иначе цялото пространство на „Лабиринта“ щеше да е затрупано с кости.
Гарата се приближава. Гледам я, опитвам се да разбера какви промени са настъпили в сравнение с предишния път. Май ей онази куличка в дясното крило я нямаше.
Дрезината преминава край застинал влак, новичък и чистичък, със седящи до прозорчетата хора. Телата им са покрити със сивкав налеп. Това е влак с бежанци, изгорен от пришълците по време на опита му да напусне Сумрачния Град. Гледам благопристойно насядалите край прозорчетата бежанци. Да. Вие сте ламери, скъпи създатели на „Лабиринта“. Не знаете какво е истинска евакуация и истински бежанци.