— А мен на петнайсето! — казвам аз. — Така добре се движех, а той…
— Чухте ли? — крещи Толя. — Стрелеца е минал на петнайсето!
Тълпата възбудено забръмчава в отговор.
Безнадеждно махвам с ръка и поемам към изхода.
— Хей! — крещи Толик. — А няма ли да го изчакаш?
— Джобовете ми не са бездънни! — отговарям аз. — Сами ще му натриете мутрата…
— Това да — кимва Толик. — Стига да го разпознаем.
Той въпреки всичко ме подозира, но не може да докаже съмненията си. Кимвам, правя още една крачка. И виждам Алекс.
Първата ми жертва стои леко встрани, мълчи и с интерес слуша диалога.
И като че ли няма намерение да се меси. Вендета, значи. Един срещу един.
Това ме устройва. Отминавам… още две-три секунди и ще изляза от залата на улицата на Дийптаун.
— Стрелец! — някой ме вика отзад по име и стотина души едновременно въздъхват.
Обръщам се. Гласът беше прекалено настойчив, няма смисъл да продължавам да се будалкам.
Не е Алекс. Гилермо е.
— Стрелец — казва той и тръгва към мен. — Извинете, че ви задържам… Вие поставихте осем рекорда за преминаване на нива, нали?
Сигурно е така. Не гледам Гилермо, а към стотината си неотдавнашни жертви. Погледите им не обещават нищо добро.
— Ръководството реши да ви уведоми, че нямате право да претендирате за обявените награди… нали? Понеже работите при нас на договор.
Слава богу, сега поне говори тихо и никой не ни чува.
— Дори не съм възнамерявал — съобщавам аз, замаян от ярост.
Гилермо май се досеща, че не е избрал най-подходящия момент за разговор. Но така са му заповядали.
— Все пак искаме да ви изплатим малка премия… двеста долара… като благодарност за интензивната работа. Направихте чудесна реклама на „Лабиринта“… едва се справяме с потока нови геймъри.
Прави пауза, оглежда залата и казва гузно:
— Можете да дойдете за парите сега, заедно с мен. Нашият офис има много изходи.
Благодаря. Ако има нещо, което не понасям, това е да ме бутнат в блатото, а после сърдечно да ми подадат ръка за помощ.
— Ще намина при първа възможност.
Гилермо въздъхва, разперва ръце — демек, аз съм само подчинен, така ми наредиха… И тръгва към отдалечения край на залата, където хлътва в някакви служебни коридори.
В мен са впили поглед деветдесет и девет чифта очи.
— Аз съм Стрелеца — казвам.
Деветдесет и девет чифта крака се отлепят от пода. Не, деветдесет и осем.
Алекс стои като закован, само измъква от пазвата си дълъг лъскав пистолет и изкрещява:
— Бягай, скапаняк!
Името не ми харесва, но съветът е разумен. Всеки от обидените, с изключение на Алекс може би, дълбоко в себе си е наясно, че е убит абсолютно честно. Но на глас съвсем други ги приказва. И затова всички са готови да отмъщават за невинно пострадалите другари, като забравят, че те доскоро са им били съперници.
Побягвам.
Зад гърба ми изплющяват няколко изстрела — Алекс отчаяно се опитва да задържи преследвачите, после изкрещява след мен:
— Сам ще те из…
Викът се прекъсва. Не само той има вирусно оръжие, пригодено за улиците на Дийптаун. А може би се е намесила службата за сигурност на „Лабиринта“.
Тичам.
Само това ми липсваше, да се разтворя във въздуха. Ако обидените геймъри разберат, че плюс всичко съм и дайвър — ловът ще прерасне в хайка.
А така ми се спи…
Пресечка, втора, трета. Намалявам детайлизацията, за да тичам още по-бързо. И насмалко да подмина сградата с надпис „Всякакви забавления“ на четирите основни езика на Дийптаун.
За щастие надписите са много големи и аз навреме схващам техния смисъл. Също така се сещам за разказа на Маниака за системите на сигурност във виртуалните бордеи.
Изборът е прост и аз се втурвам към въртящата се стъклена врата.
11
Тук е на мода стилът „ретро“. Масивна мека мебел, широки маси с издути гарафи, блюда с плодове. Брадатият мълчалив мъж в ъгъла изглежда като част от обзавеждането. Знае ли се, може и да е охранителна програма…
А по дървената стълба от втория етаж слиза тъмнокоса жена с дълга рокля. Прехвърлила е трийсетте и лицето й е толкова изписано, че едва овладявам изкушението да изплувам от дълбината и да я видя по нормалния начин. За да разбера как е успяла да си придаде толкова необичаен, човешки облик.
Жената се доближава до мен. И аз най-после разбирам смисъла на израза „зряла красота“.
Наистина е много зряла. В нея няма нищо от онази младост, характерна за Дийптаун. Нещо повече, изключено е да ти мине през ум мисълта за невинност или чистота. И слава богу, че не минава. Тази жена няма нужда от това.