Мълчи и се усмихва. Чувствам, че паузата се проточва, и измънквам:
— Здравейте…
Тя кимва:
— Добър вечер.
— Струва ми се, че вече е нощ — казвам аз.
— При нас винаги е вечер.
Какво пък, вече ще знаем.
— Наричайте ме Мадам — продължава жената.
— Аз…
— Не ми трябва да знам името ви. Съвсем не е задължително.
— Аз съм Стрелеца.
Тя кимва.
— Добре. Отбили сте се при нас по работа… — усмивка — или просто се криете от досадни приятели?
Неволно поглеждам към стъклената врата. Зад нея е тихо и празно.
— Не се притеснявайте. Дошлите при нас не се виждат едни други. Никога.
— Ако става дума за второто, явно ще трябва да си вървя? — интересувам се.
— Не. Ние винаги се радваме на гостите. Можете просто да поседите, да пийнете кафе или вино.
— Кафе — решавам аз.
Мълчаливият охранител се гмурва във вратата. Отивам при диванчетата, сядам. Мадам с усмивка се настанява срещу мен.
— Не ви ли разоряват подобни случайни гости? — питам аз.
— Няма нищо по-полезно от случайностите. Освен това ние си имаме правило — гостите са длъжни поне да прелистят албумите.
Гледам я с недоумение.
— Снимките на момичетата.
— А, да, снимките… — най-после загрявам. — Разбира се. С удоволствие.
Охранителят донася малко джезвенце с кафе, Мадам внимателно го налива в малките чашки. Слагам захар колкото да не е без хич и сръбвам една глътка. Кафето е силно и ароматно, парещо. Дори сънливостта ми отминава, сякаш наистина съм погълнал кофеин.
— Всички албуми ли искате да ви покажа? — пита Мадам.
Като че ли влага двоен смисъл в думата „всички“. Но все още загрявам бавно, така че кимвам. Мадам плавно пресича залата, взима от шкафа няколко дебели албума с кадифени подвързии в различни цветове, плавно ги слага на масата пред мен.
— Ако нямате нищо против, аз се оттеглям, Стрелец. Но в случай, че изведнъж… — усмивка — нещо ви заинтересува, повикайте ме.
— Добре — съгласявам се.
Вече на стълбите Мадам сякаш се сепва и добавя:
— Да… ако си харесате някоя снимка и решите да я разгледате по-обстойно — потъркайте изображението с пръсти.
Кимвам. Пия кафе и разглеждам албумите.
Интересно, има ли тук резервни изходи? Със сигурност.
Впрочем, мога и да се престоря, че таймерът ми се е задействал, и да се разтворя във въздуха.
Във всеки случай се отървах. Натрих носа на стотина разярени дуумъри, спечелих си съмнителна слава и съм с четиринайсет етапа по-близо до Неудачника. Може би все пак ще го измъкнат по-рано, но аз направих каквото можах.
Кафето е допито. Поглеждам в джезвето… гледай ти, пак е пълно! Вълшебната каничка от „Хиляда и една нощ“. Наливам си втора чашка и придърпвам към себе си албума, подвързан с черно кадифе. Тук изглежда има негърки?
Оказва се, че няма.
На първа страница е снимката на прикована към стола жена. Зад гърба й има плътен зид, главата е отметната назад и лицето не се вижда, но полуразголеното тяло обещава доста. Веригите са лъскави, с преднамерено големи брънки. Под краката на жената, на пода, лежи кожен камшик.
Така.
Затварям албума, отмествам го към ъгъла на масата. Да си чака своите садо-мазо.
Наистина „Всякакви забавления“.
Гледам към дъгата на подвързиите. Да опитаме да отгатнем. Например, за небесносиния албум.
Виж ти, познах! От първата снимка жизнерадостно се усмихва холивудски актьор, на който вече трета година му се шири славата на секс символ. Носи кожено якенце, ботуши и дантелено бельо. Е, приятелче, ама че късмет си извадил.
Разбира се, под снимката не пише нищо. Даже ако нещастният красавец, който никога не е бил хомосексуалист, тръгне да съди бордея, ще е трудно да се докаже каквото и да било. Снимката в действителност е леко изкривена, така че никой няма да я сметне за улика. Освен тези, разбира се, които са били в дълбината и знаят как доизмисля образите възбуденият от дийп-програмата мозък. Но тези, които познават виртуалността не само от слуховете, знаят и нейния закон. Най-главния.
Свобода.
Във всичко и за всички.
Може би така е правилно…
Слагам актьора върху дамата с веригите. Нека да се забавляват, горките.
Розовият албум… нима е с лесбийки? Странно…
А, само двойки. Две хищни мадами с предизвикателни погледи, едната е коленичила, другата се е подпряла на раменете й и е впила поглед в мен. Не, не, не. Не днес. Не и след четиринайсет нива на „Лабиринта“. Я си полегнете настрана, няма да скучаете дори да си останете само двечките, усещам го с цялата си душа.
Кафявия албум. Въображението ми е пас, налага се да го отворя.
Бабишкера с провиснала рокля.