deep
А сега — „Enter“.
Над пустинята лумна с безброй цветове дийп-програмата. Още миг виждах екранчетата, меката подплата на шлема, после съзнанието ми се замъгли. Мозъкът направи опит да се съпротивлява, но къде ти! Дийп-програмата въздейства на всички.
Само че се срещат и такива хора — по един на триста хиляди, — които не губят напълно връзка с реалността. Те могат сами да изплуват от дълбината. Дайвърите.
Като мен, например.
Вълкът се ухилва насреща ми.
— Накваси ли гърлото, богатирю?
— Да.
Разглеждам се, за да видя дали всичко е наред. Във виртуалността тялото ми е обикновена рисунка, която компютърът транслира в една или друга точка на Дийптаун и околностите му. Виж, мечът на пояса и джунджуриите в торбата не са само рисунки. Те са „етикетчета“, пускови програмни фрагменти, които ще ми потрябват сега.
— Ще действаме така — решавам аз. — Преминавам сам през моста. После изнасям трофеите и се спасяваме.
— Ти решаваш — съгласява се вълкът.
Вървя по пясъка, горещият вятър не мирясва и дори изпитвам чувството, че песъчинките боцкат очите ми. Това вече не е заслуга на шлема. Мозъкът ми усеща същото, което би трябвало да усеща в истинска пустиня.
Статуята става все по-близка и по-реална. Рогата глава с озъбена паст, набраздени от каменни мускули лапи. Сигурно е ифрит. Зле познавам арабската митология. В лявата си ръка ифритът стиска тънка нишка.
Мост от конски косъм.
Катеря се нагоре се по крака на изрода. Колко нелепо изглежда сега тялото ми в празната стая — представям си как потреперва и се хваща за въздуха… я да не се разсейвам…
Последният метър е най-труден. Опирам се на възлестото каменно коляно, опитвам да се вкопча в дланта — не успявам. За легалните посетители на Ал-Кабар със сигурност има някакъв друг път…
А пък аз съм принуден първо да се кача върху гранитния фалос на изрода. Чувам как вълкът се киска. Мамка му. На него му е смешно…
Най-после съм на дланта. Проверявам с крак колко е изопната нишката — тя леко се разклаща. Като струна е. Далеч долу в ниското са скалите и небесносинята лента на реката.
— По-смело, юначе! — крещи вълкът.
Не е възможно по тоя мост да минават редовите виртуаладжии. Нещо не е наред…
Дланта, на която стоя, изведнъж потреперва и бавно се свива. Мостът-нишка трепти, всеки миг ще се скъса. А над мен се надвесва озъбената мутра на чудовището, което е оживяло.
— Ти кой си? — гръмогласно изревава то и ми проглушава ушите. На руски, между другото!
— Гостенин! — изкрещявам, опитвайки се да изскубна краката си от хватката на гранитните пръсти.
Чудовището се изкикотва:
— Гостите не носят забранени неща!
Показалецът на дясната ръка се понася към мен, сякаш за да ме смачка. Инстинктивно замижавам. Но чудовището само тиква пръст в меча.
Да, това не е елементарната беззащитна шофьорска програма на „Дийп-разводача“, а отлична охранителна система с псевдоинтелект, с един порядък по-добър от „Windows-Home“. Как ли е изчислила родния ми език?
— Гостите не идват неканени!
— Мен ме поканиха!
— Кой?
Налага се да играя ва банк…
— Ти нямаш право да чуеш името му!
— Аз имам право на всичко — съобщава чудовището.
И пръстите се сключват.
Сега трябва да последва изход в реалността. Като следствие на „смъртоносното“ въздействие. Иначе мозъкът като нищо ще си въобрази, че наистина изпадам в шок от болката, с всички последствия.
Защитите на дийп-програмата би изключил само един самоубиец.
Или дайвър.
Обезобразеното ми тяло лежи върху дланта на чудовището. Черепът е сплескан, едното око гледа към прашното знойно небе, другото — каменния нокът. Ифритът високо, доволно се кикоти, после изкрещява:
— Ти, дошлият в облика на вълк, запомни неговата съдба!
Аха, значи така е определил езика… слушал е разговорите ни. Но не му е стигнал „умът“, за да разбере с кого си има работа…
Чудовището пак се вкаменява. Изчаквам още миг, после ставам. Тялото ми бавно се сглобява в едно цяло. Обикновеният юзър на дийп-технологията сега би се освестил в реалността, пред недоволно врещящия компютър.
Дали защитната програма на Ал-Кабар отчита съществуването на дайвърите?
Чудовището не помръдва. Аз съм мъртъв, отдавна съм мъртъв… Предпазливо стъпвам върху нишката на моста…
— Ти кой си?
Пак почва… Изглежда реагира тъкмо на докосването до „моста“. Насадих се от трън на глог.
— Този, над когото ти нямаш власт — отвръщам.
— А кой има власт над тебе?