— Знам как завършват тези истории — казвам аз. Не само Мадам може да бъде жестока.
— Певецът пристигнал на турне в родния й град — продължава Мадам. — Момичето ходило на всичките му концерти. Припкало на сцената с букетите цветя, получавало целувки по бузата. Разбира се, успяло да постигне своето. На втория ден влязло в хотелската му стая и излязло чак на сутринта. И спряло да ходи на концерти. Не, певецът наистина се оказал добър човек и красавец. Той бил нежен и мил, остроумен и весел. Момичето не съжалявало за нищо. Но престанало да вярва в любовта. И знаете ли защо?
— Защото е смесило илюзията и реалността — отговарям аз.
— Вие разбирате. Да, естествено. По-добре да се беше оказал тъп, грозен и прост. Щеше да е много по-добре. Момичето щеше да си намери друг идеал или просто би продължило да обича образа на певеца. А така… това приличало на огледало. Любов към отражението. Истинско и безукорно чисто. Но тя наистина е срещнала мечтата си. Намерила е идеала си. А той трябва да се обича от разстояние.
Кимвам.
Разбира се, Мадам… Естествено, мъдра стопанко на бордея. Безспорно познала живота издъно повелителко на любовта и секса.
Аз знам това.
— Мадам, подсетете ме дали ви платих вече?
Жената въздъхва.
— Да тръгваме, Стрелец…
Изкачваме се по стълбите. Коридор, врати. Мадам ме отвежда при вратата с номер „6“, докосва рамото ми.
— Всичко добро, Стрелец… Впрочем, онази история не се е случила на мен. Но аз знам много такива истории.
101
Не влизам в стая, а в градина. Нощна градина с тиха песен на щурци, свежест и прохлада, висока и гъста трева.
А какво всъщност би трябвало да очаквам?
Хотелска стая с разклатено легло и още мокри от честото пране чаршафи? Това й е хубаво на виртуалността, че можеш да докараш по желание големината на вътрешното пространство в дома си.
Тръгвам към светлината на фенера в тревата.
Движенията ми са бавни и вяли, почти не ми се спи, но ме е налегнала тежка като олово умора.
Къщичката е малка — нещо средно между хубава вила и скромно семейно жилище. Няма никой, фенерът свети самотно и тъжно. За миг ми се струва, че състрадателната Мадам е решила да ме остави насаме със себе си. Не, едва ли. Съчувствието си е съчувствие, бизнесът обаче е на първо място.
Сядам пред фенера — старинна газова лампа с мрежа на корпуса. С такива се спускат в подземията. В дълбината.
Около лампата се въртят мушици, блъскат се в стъклото, безсилни да нахлуят при светлината. Хората са доста по-глупави от мушиците. Те винаги намират огън, за да опърлят крилете си. Но нали точно затова са хора.
Не чувам стъпки, върху раменете ми просто лягат нечии длани. Несигурно, плахо. Сякаш за да свикнат.
— Тук винаги ли е толкова тихо? — питам аз.
— Не.
Потрепервам. Даже гласът й ми е познат.
— Всичко зависи от гостите.
— Харесвам тишината — казвам аз, пак без да се обръщам.
— И аз — съгласява се тя. Може би и от желание да ми се хареса. А може и да е искрена.
И аз решавам да се обърна.
Тя е същата като на снимката. С къса пола — не сексапилно къса, а просто с удобна лятна дреха. В блуза от коприна с цвят на утринна мъгла. Обута е със сиви сандали, тъмните коси са стегнати с тясна лента на челото.
Погледът й е сериозен, изучаващ. Сякаш не съм клиент, чието обслужване е задължително, а наистина съм гост, когото може да приеме, а може и да изгони в нощта.
— Днес през целия ден ми викаха Стрелеца — казвам аз. — Но ти по-добре ме наричай Леонид.
Тя кимва в знак на съгласие.
— И… ако може — допълвам аз. — Ако може, нека те наричам Вики.
Следва дълго мълчание и аз решавам, че неволно съм я обидил. Но тя само пита:
— Защо? Напомням ли ти някого?
— Да — признавам си аз. — Все едно ще забравя и пак ще те нарека така. Хайде по-добре да избегнем недоразуменията.
— Хайде — съгласява се тя, сяда до мен и протяга ръце над фенера, за да ги сгрее като над огън. — Аз лесно свиквам с имената.
— Аз също.
Седим и мълчим. Усещам, как лека-полека пропадам — все по-дълбоко и по-дълбоко…
— Вики…
— Какво, Леонид?
— Голям глупак ли ще бъда, ако заспя сега?
— Не знам — казва тя. — Тежък ден ли си имал?
— Следващият ще е още по-тежък.
— В къщата има легло… както се досещаш.
Кимвам. Не ми се става и не ми се отива от живата в мъртвата тишина.