— А ако искаш, ще ти донеса одеяло — продължава Вики.
— Благодаря. Това ще е чудесно.
Тя става и аз събирам последните си сили.
Дълбина, дълбина, не съм твой… Пусни ме, дълбина…
Първо отидох до тоалетната. Слава богу, кабелите на костюма и шлема са достатъчно дълги. После се завлякох до леглото, рухнах върху завивките, като метнах настрана възглавницата. С виртуалния шлем главата ти и без това е нависоко. До сутринта вратът ми ще изтръпне, но сега не ми се излиза.
— Вики, пускай дийпа… — прошепнах на „Windows-Home“. Цветна виелица и отново съм в дълбината.
— Какво каза? — Вики стои до мен. Онази Вики, която е жива… почти…
— Не, нищо.
Вземам одеялото, разстилам го на земята, лягам. Момичето сяда до мен.
Гледам звездите. Те са толкова близо, толкова примамливо ярки. Липсват ми само прозрачни тънки криле — за да литна и за да се разбия в невидимото стъкло…
— Не си ли самотна тук, в тоя пущинак, Вики?
— А защо реши, че е пущинак?
— Звездите са прекалено ярки.
— Не. Тук е хубаво…
Ляга до мен и аз се отмествам, за да има място и за двамата на одеялото.
— Обичаш ли небето? — пита Вики.
— Да. Обичам да гледам звездите. Само дето изобщо не знам как се наричат.
— Изтрябвали са им имената, с които ги кръщаваме… — Вики докосва ръката ми. — Виж, падна звезда. Право над нас.
— Можем да отидем да я потърсим — казвам сериозно. Вики не отговаря веднага и аз с ужас разбирам, че сега ще ни се наложи да станем.
— Не — решава тя. — Ти едва се държиш на краката си, Стрелец. Ще я потърсим сутринта. Тъкмо звездата ще е изстинала и ще можем да я вземем в ръце.
— Сутрин е прекалено светло — отбелязвам. — По-добре утре вечерта.
— Ти си странен — тихо казва момичето. — Добре. Ще я потърсим утре.
— Намирала ли си някога падаща звезда?
Вики мълчи, но аз усещам, че клати глава.
— Виртуалността ни отне небето — прошепвам.
— И ти ли си го разбрал?
— Естествено. Светът се потапя в дълбината. В отражението на реалността. Защо да летим до Луната или до Марс, ако тук вече са ни достъпни всички планети? Изчезна тръпката. Изгуби се интересът.
— За сметка на това се развиват електронните технологии.
— Нима? „Осмицата“ просто си е едно яко 686… — преднамерено наричам „пентиум-про“ с името, което не е прието да се използва. — През последните пет години нищо ново не се роди. Тъпчем на едно място.
Вики тихо се смее.
— Господи… спор за развитието на технологиите… Леонид, все пак си в бордей.
— Знам. Не ти ли е интересно?
— Интересно ми е. Аз… аз просто съм отвикнала от подобни разговори.
Тя замълчава, после леко докосва с устни бузата ми.
— Спи. Езикът ти се заплита, Льоня.
Не споря. Изобщо не ми се спори с нея.
Още повече, че има право.
Затварям очи и заспивам — на мига.
110
Присънва ми се сън. Често сънувам — през деня съзнанието така адски се изморява, че просто е необходимо да се разтовари. А сънищата идват точно за да ни спасят от пороя от впечатления, да доизкажат онова, което е останало премълчано.
Обикновено не помня сънищата си. В главата ми се въртят само хаотични откъслеци, така и не осъзнати напълно. Но сега сънят е ярък и се врязва в съзнанието. Може би защото спя във виртуалността.
Стоя на сцена, зад тежкото платно на завесите. На сцената има човек с китара, неподвижен, сякаш прикован с невидими вериги. Той пее, но думите не достигат до мен. Между нас е дълбината — оживяла, превърнала се в призрачна стена. И аз се напрягам, опитвам се да тръгна към него, да разбия стената и да чуя думите. Но дълбината е тежка и еластична като гумена плоча. Отхвърля ме обратно, падам на колене, замирам, останал без сили да помръдна.
Певецът обръща глава към мен и ме гледа. Сякаш запява по-високо. Но аз все така не го чувам. Обездвижен съм от дълбината, сякаш са ме повили в пелени. Аз съм безпомощен.
Певецът кимва и се извръща. Изведнъж разбирам, че точно това е Неудачника от „Лабиринта“. Този, когото трябва да спася… да спася, а не да се търкалям коленичил под невидимата гумена тежест.
Но все така нямам сили.
От срещуположния край на сцената, зад завесата, изниква още един човек. Носи маскировъчен гащеризон, държи в ръце уинчестър. Ухилва се, загледан в мен, вдига оръжието. Това е Алекс.
„Не!“ — изкрещявам аз, но звукът потъва в дълбината.
Алекс стреля. Куршумът пробива грифа на китарата, струните изпищяват и се свиват на стегната спирала, бариерата на тишината се пропуква. Скачам, тежестта е изчезнала и певецът недоумяващо гледа убитата китара, Алекс презарежда, а аз вече тичам, скачам, събарям певеца на земята, закривам го с тялото си.