Около седем минути стоя в началото на нивото — във фоайето на небостъргача — и разстрелвам радостно прииждащите изроди. Свършват патроните за уинчестъра и двуцевката, ракетите за гранатомета. Захвърлям използваното оръжие. Раняват ме на два пъти, налага се да използвам няколко аптечки.
Стъклото на фоайето се напуква, на него цъфва някаква полупрозрачна муцуна. Изродите продължават да прииждат.
Свалям от рамото си плазмагъна и откривам огън. Имам много енергийни заряди, защото още не съм използвал най-мощното от достъпните ми засега оръжия.
Цялото ниво гори.
Сините камшици на изстрелите сриват етажите заедно с гадините и останалите геймъри. Изпепелявам целия квартал.
Изродите са вън от играта.
Вървя през руините.
Няколко атаки — вече доста по-вяли.
Излизам от нивото с празни ръце. Много, много неприятно ниво. Разбира се, чудовищата са доста по-тъпи от хората, колкото и да се напъват програмистите. Но за сметка на това качеството се компенсира с количество.
На трийсет и второ ниво ме убиват моментално. При входа стои някакъв пич с уинчестър и ме разстрелва от упор. Нямам муниции, опитвам се на бегом да стигна до врага и да го пречукам с бокса, но три последователни куршума ме лишават и от последните остатъци живот.
Започвам нивото отначало. Без броня и с един пистолет, както си му е редът.
От ярост ми притъмнява пред очите. Разстрелвам гаднярчето, като се приближавам се към него на зигзаг, то изпуска уинчестъра и се просва по гръб. Започвам да тряскам главата му в асфалта, като изтръгвам по процент живот при всеки удар. Той даже не се опитва да се съпротивлява, само радостно мърмори:
— Убих Стрелеца! Убих Стрелеца!
Вземам всичките му оръжия — за съжаление те са малко, и отминавам, оставяйки на чудовищата да довършат полуживия идиот.
За щастие това ниво — „търговската улица“, — е доста лесно. Глътка въздух за онези, които са преминали през месомелачката в предходното. Дълги редици от супермаркети и тесни магазинчета… ако не се забиеш прекалено навътре, няма особена опасност. Набавям си двуцевка, гранатомет, бронирана жилетка и малко муниции. И избягвайки сблъсъците, се промъквам към изхода.
Към Неудачника… проклет да е.
Когато прониквам на територията на Дисниленд (до празнично украсения портал се търкаля окървавена кукла и купчинка детски кости) неволно си помислям, че вече може и да са спасили Неудачника.
Това ще е голям майтап.
Но Неудачника е налице.
Дълго се оглеждам наоколо, за да запомня обстановката. При последното ми преминаване през „Лабиринта“ този лунапарк просто го нямаше. Трийсет и трето ниво си беше кофти, но съвсем стандартно.
Неудачника седи свит до разтопената тук-таме желязна ограда на „Руските хълмове“… лично аз все пак предпочитам да ги наричам „Американски“. От едната страна го прикрива кокетната кабинка с механизмите за управление на атракцията, а от другата — стената, опасваща целия Дисниленд. Местенцето е удобно, невъзможно е да се доближиш незабелязано. И аз бих поседнал тук.
Но не чак за толкова време. Не за почти две денонощия.
Тръгвам към Неудачника — открито, с вдигнати празни ръце. Неудачника не реагира. Може би спи.
А може и да е мъртъв.
Неприятно нещо е смъртта във виртуалността. Виждал съм такъв труп… най-страшното беше, че той беше „жив“ — продължаваше да върви по улицата, блъскайки се в минувачите, потрепервайки, възпроизвеждайки последните конвулсии на злочестия си стопанин. Изключиха го ръчно, след двучасово проследяване на входния канал. Гадна работа е по улицата да върви мъртвец.
Но Неудачника трепва и надига глава.
— Привет! — извиквам. — Hello! Не стреляй! Don’t shoot!
Той не отговаря. Но и не се пресяга за пистолета в скута си.
— Дойдох да ти помогна! — Дочувам шум зад гърба си и се обръщам. Някакъв мъжага с плазмагън ме гледа шашардисано.
Заканвам му се с пръст и му кимвам да се разкара.
Не ми се налага да го агитирам. Разпознал е Стрелеца и не гори от желание да се състезава по точност.
— Хайде да си поговорим! — казвам аз, след като се доближавам до Неудачника. — Става ли? Аз съм твой приятел! Go steady!
Изглежда няма желание за нищо. Нито за сприятеляване, нито за стрелба.
Прикляквам до него, протягам ръка и внимателно му взимам пистолета. Неудачника не се съпротивлява.
— Разбираш ли ме? — почти изкрещявам аз. И Неудачника благоволява да отговори. Устните му се помръдват, и аз по-скоро отгатвам, отколкото чувам: „Да…“
Това вече е нещо. Сънародник.
— Отдавна ли си тук? — питам предпазливо. Интересно, дали вече не е изгубил представа за времето?