Кимване. Поне това го разбра.
— Пуснат ли е таймерът ти?
Никаква реакция.
Разтърсвам го за рамото, повтарям:
— Пуснал ли си таймера? Таймерът пуснат ли е?
Неудачника клати глава. А така. Най-лошият вариант. Обръщам се — Гилермо със сигурност ме наблюдава, и крещя:
— Виждате ли? Той няма да излезе самичък! Проследете канала!
Но все пак не вярвам особено в успеха на това начинание. Значи ще се наложи да мъкна Неудачника до края на нивото и там да го кандърдисвам, да го принудя да натисне клавиша за изход.
Впрочем, в това няма нищо невъзможно.
— Сега ще станем и ще тръгнем — казвам му благо, сякаш е малко дете. Всъщност е напълно възможно Неудачника наистина да е дете, докопало се до жадуваната играчка в отсъствието на родителите си. И това се случва. — Можеш ли да вървиш?
Колебливо кимване.
— Нека да си починем. — Наясно съм, че дрънкам щуротии, Неудачника си почива вече повече от трийсет часа, но продължавам: — Ще си починем, ще хапнем и ще продължим нататък. Нищо страшно няма да се случи. Ще те водя с мен.
Смъквам шлема-маска, в това ниво въздухът е достатъчно чист, изваждам пакета с храна. Давам на Неудачника огромен сандвич и кутия лимонада. Виртуалната храна няма да помогне на тялото му, но ще му вдъхне фалшива бодрост в дълбината.
Отхапвам от сандвича си, дъвча, гледам Неудачника. Той просто си седи със сандвич в ръка. Да. Никак няма да е лесно.
Да бях дошъл денонощие по-рано…
— Похапни… — приканвам го аз. Протягам ръка, смъквам маската му. Гумата на респиратора е оставила червен овален отпечатък, а инак лицето му е приятно, хем обикновено, хем нестандартно. Светлокосо младо момче, само дето погледът му е уморен, угаснал. — Хайде! — окуражавам го аз.
Поднася сандвича към устата си, бавно започва да дъвче. А така, моето момче. Хапка за мама, хапка за тати, хапка за чичо дайвър. Дали наистина не е дете?
— Аз съм Стрелеца. А ти как се казваш? — питам аз. Неудачника не отговаря, прекалено е зает със сандвича. — На колко години си?
Последният въпрос си е сериозна обида. Във виртуалността всички са равни. Ако Неудачника има поне малко опит от живота в Дийптаун, той непременно ще отговори… при това не както и да е.
Но той мълчи.
Тежка работа ми се отвори.
Но и наградата е голяма. Не бих я разменил и за бленувания половин милион на „Лабиринта“. Медалът за Всепозволеност не се купува — дори един-единствен подобен случай веднага би го обезценил.
— По-добре ли си? — питам Неудачника.
Той кимва.
— Чудесно. Сега се изправи.
Той послушно се изправя и аз му връщам пистолета. За трийсет и трето ниво това оръжие е чисто символично, още повече в неговите ръце. Но така Неудачника ще се почувства по-сигурен. Много ми се иска да вярвам в това.
— А сега да тръгваме — казвам. — Спокойно, уверено…
Аз съм идиот.
Забравям за демона хващач, окопал се зад ъгъла. Забравям как Гилермо ми го показа. Вървя покрай оградата на атракцията сякаш марширувам на парад.
И демонът радостно ме сграбчва с дългата си като маркуч ръка и ме понася нагоре. Той прилича на обрасъл с пипала пън… баобабов, вероятно. Точно по средата му зее зъбата уста, а израстващата от дънера сръчна седмопръста лапа сега ме върти във въздуха и ме мачка, за да ме превърне в топче месо за една хапка.
Пистолетът на Неудачника шепти „па-па-па“, изпразвайки пълнителя в чудовището. Докато се кандилкам във въздуха, успява да ме учуди странната му стойка — наклонено тяло, изпънати рамене, пистолет в изпружената лява ръка.
С това оръжие не се убива демон.
Но лапата изведнъж спира да троши ребрата ми, разхлабва хватка и аз падам от височина три метра право в лакомо отворената уста.
За щастие чудовището вече не може да дъвче и гълта. Измъквам се от вонящата дупка, като правя всичко възможно да не поглеждам към десетсантиметровите зъбчета. По тях има парчета от дреха. Не от моята.
Целият съм олигавен и слюнката съска върху бронираната жилетка. Скубя жълта, изсъхнала трева и се бърша. Отивам при Неудачника. Той отново е вял, отпуснат и полужив.
Външно…
— Благодаря — промърморвам аз. Допирам до ръката си аптечката, тя изщраква, инжектирайки лекарствата и се разпада. Здраво са ме смлели.
— Няма за какво — тихо, но ясно казва Неудачника. Всъщност, това име вече не му пасва чак толкова. Да очисти демон с пистолет!
Впрочем, на теория това може би е възможно. Създателите на „Лабиринта“ неведнъж са заявявали, че всяко едно от чудовищата може да бъде убито с пистолет или дори с бокс. На теория. Ако се знае една-единствена за цялото тяло свръхуязвима точка.