Но аз не съм чувал за подобни подвизи.
Смъквам от рамото си винтовката и я подавам на Неудачника. Той меланхолично я поема.
А пък аз се въоръжавам с гранатомет. Само с четири заряда, но сега ще опитаме да си набавим още.
— Как се казваш?
Отговор няма.
Тогава си гледай работата. Оставаш си Неудачника.
„Дисниленд“ е направен великолепно. Не знам дали копира някакъв реален парк, или е осъществена фантазия на гейм-дизайнерите. Но изродите, които се возят на виенското колело и се замерват с огнени клъбца като със снежни топки, със сигурност са рожби на нечие болно въображение. Гледката е толкова завладяваща, че зяпам две-три минути, преди да изстрелям една ракета право в оста. Взрив — и колелото се сгромолясва. Отломките се разхвърчават на двайсет метра.
Поглеждам периферно Неудачника — дали ще оцени зрелището?
Нищо подобно…
— Да тръгваме — подхвърлям аз. Май започвам вече да свиквам с мълчаливия си спътник.
Преминаваме покрай водните атракции. В басейните вместо вода се плиска кръв. Някои от плъзгащите се по гладката алена повърхност катери са пълни със седящи скелети, другите са празни. По време на движение механизмите пискливо и гнусно скрибуцат — явно не са приспособени да функционират в подобна течна среда.
Отвратително.
А ето цяло котило мутанти — семейна двойка с трите си отрочета с роклички на цветенца, — което си е спретнало пикник. Пържат на газово котлонче парче от крак с кожена обувка. Похарчвам още една ракета.
Дори не понечват да се разбягат. Това не са бойни чудовища, те са създадени само за нагнетяване на кошмара.
Прищява ми се да намеря направилия тая гадост и да му размажа физиономията. И то не във виртуалността.
— Малко ни остана — казвам на Неудачника. — Добре се справяш.
Кимва, като че ли с лека благодарност. И защо дайвърите на „Лабиринта“ толкова са се туткали? Момчето се движи супер.
Заедно отбиваме атаката на цял рояк дребни летящи твари. Неудачника стреля пестеливо и точно, кожестите криле са прекършват, телата тромаво падат и се пръскат.
— Да вървим — казвам аз.
Обаче при огромната бетонирана писта с бавно плъзгащите се шарени колички става засечка.
В една от количките се вози детенце. Малко тъмнокожо момченце. То бясно върти кормилото, за да се изплъзне на тройката мутанти, които със скърцащ смях го преследват из цялата писта. Единия път хлапенцето минава край оградата и ни хвърля обезумял от страх поглед.
Неудачника вдига винтовката си.
— Това не е играч — уморено обяснявам аз. — Част от програма е. Бонус. Спасяваш детето, завеждаш го на сигурно място, там намираш някакво оръжие или броня. Да вървим, няма смисъл да губим време.
Но Неудачника май тотално е изгубил връзка с реалността. Започва да стреля. Три изстрела — по един на мутант. Опитват да се защитят, замервайки ни с огнени топки, обаче Неудачника е по-бърз и по-точен.
В престрелката се включва изпълзял отнякъде исполински паяк и ни засипва с откоси от срасналата се с мутрата му картечница. Налага се и аз да се намеся. Две ракети под опашката на котката… по-точно под мандибулите на паяка. Настава тишина, ако не се брои плачът на малкия, който е слязъл от количката и клечи до нея.
— Да тръгваме — решавам аз. Сега вече е задължително да заведем детето в скривалището, за да си приберем честно заработените муниции.
Прехвърляме се през разкъсаната от картечния огън ограда, отиваме при момченцето. Леко изоставам и подритвам с крак останките на паяка, за да преценя дали картечницата му може да се приспособи за ръчна стрелба.
Слуз, хитин и парчета желязо. Нищо, което да върши работа.
Неудачника идва при мен, грижливо понесъл на ръце детето. И аз неволно се изпълвам със симпатия към него. Глупак е, изключил е таймера си и се е изгубил в дълбината, но все пак не е лош човек.
— Къде са родителите ти? — питам момченцето с надеждата, че програмката не е много сложна и няма да си губим времето да го придумваме и да го коткаме. Момченцето мълчаливо сочи към разположената недалеч сграда. Е, слава богу…
Вървим към сградата, държа гранатомета и съм готов за стрелба, тъй като Неудачника е небоеспособен.
Входната врата ме кара да застана нащрек. Полуоткъсната е от пантите и скърца, макар че няма никакъв вятър. Зад нея е тъмнина. Отвътре дограмата на прозорците е покрита със син мъх.
— Там ли? — уточнявам аз. Момченцето кимва.
Понечвам да престъпя прага.
— Простете ми… — ясно прошепва малкият, — те казаха, че ще пуснат мама, ако аз…
В последния миг успявам да отскоча назад и огнената струя префучава покрай мен. Вътре в сградата нещо тромаво шава и тежко се търкаля по пода. Подхвърлям в отвора последната си граната.