Но след взрива звуците само се усилват. Хлапето реве, прави опити да се изтръгне от ръцете на Неудачника. Той пък се опитва да го задържи, но малкият го одрасква по лицето, изплъзва се и хуква през вратата.
— Маменце! — чува се тънкия му вик. После нещо звучно измлясква и настъпва тишина.
— Е, поразходихме се… — казвам аз, хващам Неудачника за рамото и се опитвам да го отдалеча от сградата. Той изглежда е готов да се хвърли след момченцето, право в гостоприемната паст на неизвестното чудовище.
— Защо? — шепне Неудачника и се извръща към мен. — Защо той постъпи така?
Да му разяснявам логиката на създателите на Лабиринта е безполезно. Той очевидно приема случващото се напълно сериозно.
— Принудили са момченцето да примамва минувачите в капана — казвам аз. — Заплашили са го, че ще убият майка му. И то се е подчинило.
Неудачника мълчи, сякаш обмисля думите ми. После пита:
— А то защо изтича вътре?
Ако не друго, моят човек поне се разприказва.
— Изплашил се е за майка си.
— Трябва да им помогнем — казва Неудачника и хваща винтовката си по-удобно. Явно е готов да се напъха и в пъкъла.
— Те вече са мъртви! — извиквам аз. — Загинали са, повярвай ми!
Той ми вярва и отпуска оръжието. Слава богу, че поне не настоява да си отмъсти за нещастното детенце.
Продължаваме нататък.
Аз имам празен гранатомет, а Неудачника — винтовка с десет патрона. Няма що, добре сме въоръжени. Прекрасна разходка. А когато забелязвам с периферното си зрение, че на стотина метра от нас стои някакъв човек и ни наблюдава, настроението ми напълно се скапва.
— Застреляй го — нареждам аз.
Неудачника се обръща към мен с недоумение.
— Защо?
Правилно. Ако той вярва в случващото се, няма да започне да стреля по хора. Голям симпатяга.
— Дай ми оръжието! — заповядвам аз, като се вглеждам в непознатия. Дали не е Алекс? Ех, защо го няма сега бинокъла ми…
— Няма да го дам! — твърдо отговаря Неудачника и крие оръжието зад гърба си.
Дори не ми се спори. Стоя и гледам натрапника. Той също ни изучава с поглед, после прави крачка и изчезва зад ъгъла на сградата.
Май не беше Алекс.
— Да тръгваме, мъко моя… — казвам.
След половин час положението ни малко се подобрява. Яркочервените облаци в небето се разпръскват и оголват свирепото южно слънце. Почти сме стигнали изхода от Дисниленд, Неудачника се е изхитрил да отблъсне нападението на две паякоподобни чудовища, аз съм намерил заряди за гранатомета и плазмагън с една енергийна клетка. Животът става по-весел.
Правим почивка в сянката на разрушена пицария.
Този път не ми се налага да уговарям Неудачника да хапне. Наблюдавам как съсредоточено дъвче последния сандвич. Не че имам нужда от храна, ламер, но можеше да предложиш да си го поделим…
— Защо искаше да убиеш онзи човек? — пита Неудачника.
Не се решавам да му кажа, че чуждото снаряжение би ни свършило добра работа.
— Той можеше да ни нападне.
— Не. Дик е добър.
— Дик?
— Да. Той се опита да ми помогне. Днес сутринта.
Мозъкът ми скърца от напъване.
Значи ни следи един от дайвърите на „Лабиринта“? Без да се меси, без да помага, но и без да пречи.
Всичко това е странно.
— Анатол също ли е добър? — опипвам плахо почвата аз.
Неудачника енергично клати глава. Но не се опитва да ми обясни какви са причините за неприязънта му към втория дайвър.
— А аз? — става ми интересно.
Неудачника спира да дъвче. Размишлява.
— Още не знам — обявява той заключението си. И с извинителен тон добавя: — По-скоро си добър.
Не си струва да прекъсвам завързалия се разговор. Предпазливо хващам Неудачника за ръката и казвам:
— Ти разбираш ли, че ни заобикаля виртуална реалност?
— Да.
Прекрасно! Това вече е наполовина свършена работа!
— Момче… как се казваш?
— Не мога да кажа — с очевидно съжаление признава Неудачника.
— Сигурен ли си?
— Не мога.
— Момче, ти си във виртуалността вече денонощие и половина. Това е много, страшно много. Тялото ти е изморено, нуждае се от почивка, храна, вода…
Надявам се гласът ми да звучи омайващо като на хипнотизатор…
— Трябва да изляза — съгласява се Неудачника.
— Ще ти помогна — обещавам отново аз. — Вече сме заедно. Но ако нещо се изпорти, ще е по-лесно да ти се помогне по друг начин.
Неудачника поглъща остатъка от сандвича и ме поглежда въпросително.
— Кажи адреса си в мрежата — моля го аз. — От „Лабиринта“ ще уведомят твоите провайдъри, те ще изпратят човек и той ще те изведе от дълбината ръчно. В това няма нищо срамно, заклевам се. На всеки се случва.