— Трудно се убива гвардейският ескорт на Принца на Пришълците — казва той. Гласът е тих, но под сдържаността се усещат бушуващи емоции.
— Ти си дайвър… — прошепвам аз.
— Ти също.
Гигантът с броня не прилича на човека, който ни следеше.
— Анатол?
Той кимва и аз си спомням за правилата на учтивостта от кодекса на дайвърите.
— Леонид — представям се аз.
Дайвърът на „Лабиринта“ кимва и мята „BFG-9000“ на рамото си. Вероятно сме се срещали на някоя сбирка. Просто е бил в друго тяло — както и аз, всъщност. Анатол се доближава до трупа на Неудачника, поглежда го в лицето и кимва.
— Както винаги.
Той лекичко подритва Неудачника с крак, сякаш за да се убеди, че той наистина е мъртъв.
И тогава аз го удрям по лицето. Удрям го толкова силно, че Анатол отлита към стената.
1000
Разтървава ни Дик, вторият дайвър на „Лабиринта“, този, когото Неудачника нарече добър човек.
Бием се около пет минути, не до смърт, а просто за да излеем яростта и омразата си. Дик провира между преплетените ни тела цевта на своя „BGF-9000“ и тихо казва:
— Още три удара — и стрелям.
Анатол извърта очи към него, отдръпва се и отсечено ме удря в ребрата. Поемам си дъх и го ритвам в слабините. Сега е негов ред да се превие от болка.
Дик невъзмутимо чака трети удар. Но ние стоим в стойка мирно.
— Добре — решава Дик и навежда оръжието си. Говори на руски, много чисто и почти без акцент. — Д-дайвъри… ваш’та мама.
— Тоя смахнат ламер… — изсъсква Анатол. — Тоя смотаняк…
— Успокой топката — съветва го Дик. — Добре се движеше, наблюдавах го. Не винаги честно, но винаги добре.
Дик е сравнително нисък, слаб, гъвкав. Но в тази двойка той е главният. Анатол млъква и започва да бърше кръвта от лицето си.
Аз правя същото.
— Ти игра добре — казва Дик. — Но нещата не са толкова прости.
— Това го разбрах — съгласявам се аз и отмествам поглед от Неудачника. — Какво става всъщност?
— Обясни му, Ан — подмята Дик и сяда върху опушения, натрошен огледален под.
Анатол се мръщи, сякаш са му наредили да изяде шепа пиявици. Но се подчинява.
— Ти какво, чудако, да не мислеше, че ние тук се будалкаме? — пита ме той.
— Ти знаеш по-добре — озъбвам му се аз.
— Ние непрекъснато се опитваме да го изведем! — крясва ми Анатол. — Аз го водих седем пъти! Дик — осем! Разбираш ли, пън такъв! Ние познаваме всяко ъгълче тук. Надушваме, когато нещо се променя! Разбираш ли?
Започвам да разбирам.
— Гилермо каза ли ти, че се опитваме да измъкнем човека? — отегчено пита Дик.
— Да… — казвам аз и подсмърквам с разбития си нос.
— Прекрасно! — живва Дик. — Тогава за чий… — той преглътва псувнята и уморено маха с ръка.
— Той какъв ти се пада? — начумерено пита Анатол.
— Кой?
— Неудачника! — крещи Анатол. Очевидно възнамерява да ритне останките в подкрепа на думите си, но се спира навреме. — Сват, брат? Какъв ти се пада? Ти какво, мангизи ли нямаш, та си тръгнал да вършиш нашата работа?
— То си личи как я вършите!
— Анатол ти зададе добър въпрос — отбелязва Дик. — Какъв ти е той?
— Никакъв.
— Момче, ако знаеш адреса на Неудачника, по-добре го измъкни оттук ръчно.
— Не знам адреса му — казвам. — Вярваш ли ми? Той е просто клиент. Наеха ме да го спася.
— Кой те нае?
— И това не знам. Поръчителят нямаше лице.
Следя каква ще е реакцията им, но такава няма. Възприели са фразата ми за Човека Без Лице като метафора.
— Става все по-зло — казва Дик.
— Лошо — механично го поправя Анатол. — Става все по-лошо.
— Благодаря. — Дик ме поглежда накриво. — Как се казваш, мъжки?
— Леонид. Льоня.
Дик кимва.
— Ти ме познаваш под името Крейзи Тосър.
Примигвам. Крейзи Тосър е един от най-старите и уважавани дайвъри. Поостарял весел шишко… в такъв облик се явява на сбирките.
Ето къде Крейзи заработва насъщния си…
— Момчета, нямам намерение да ви вземам хляба — казвам аз. — Имам конкретна поръчка — да спася Неудачника. Не можех да откажа.
И двамата дайвъри веднага омекват. Изглежда вчерашната шумотевица и устремното изминаване на нивата на „Лабиринта“ им е внушавало някакви конкретни страхове.
— Ти си дуумър, нали? — пита Анатол. — Още от старите.
— Да.
— Ами… нормално се движеше… — казва Анатол, като се извръща. — Дочух някои неща. Дори и половината да са раздувка, все едно…
— Благодаря — казвам аз. Дори на чайниците им е приятно да чуят блага дума за себе си.
— Невъзможно е да бъде спасен Неудачника — казва Дик.