Нещо ново.
— Аллах — отговарям напосоки.
Този път чудовището така ме сплесква със свободната си ръка, че аз частично се изплисквам от дланта му. И назидателно произнася:
— Не ти, крадецо, ще споменаваш името на Великия.
Да, програмата има по-скоро американско, отколкото арабско чувство за хумор. Лежа и разсъждавам. Пак се изправям на крака. Засега чудовището не помръдва.
— Вики, има ли заобиколен път? — питам аз.
— Това е единственият външен канал — незабавно ме информира моят компютър. Гласът плува и губи интонациите си… наистина трябва да купя още памет… — Всички други линии на Ал-Кабар се отварят само със заповед отвътре.
— А силово решение? — докосвам дръжката на меча. Програмата-вирус с локално въздействие е нищо работа, дори не трябва да се тегли от вкъщи. Издърпвам меча, удрям — и…
— Каналът ще бъде разрушен.
Да, разбира се. Чудовището не случайно държи моста в ръка. Ликвидираш ли защитната програма, нишката над пропастта ще се скъса.
— Кофти тръпка.
— Не разбрах.
— Млък…
Разглеждам чудовището. Каменните му клепачи са полузатворени, от пастта му виси като сталактит дълга лига. Това е чисто менте, камуфлаж за виртуаладжиите със слаби нерви. Обикновена „пазачка“ на входен гейт. Някъде дълбоко в „нишката“ минава каналът за връзка с квартала Ал-Кабар. Там се носят сигналите, с които се заповядва дали да бъде пуснат или унищожен неканеният гостенин…
— Хей, Иване, царски сине, аз бързам! — провиква се вълкът. Да, трябва да се действа. Засега програмата ме е отхвърляла автономно, но е напълно възможно следващия път в работата да се включат истинските програмисти на Ал-Кабар. И виртуаладжиите, и консерваторите.
— Съживявай сянката — нареждам аз.
Тъмният силует върху дланта се размърдва, придобива обемност, изправя се, придобива цвят. Правя физиономии на двойника, той гримасничи в отговор.
— Води сянката — заповядвам. — Търси паролата.
Кратка пауза — машината се рови из дисковете, за да зареди в паметта на „сянката“ всичко, което се знае за Ал-Кабар. После двойникът стъпва върху моста. Разбира се, с това не печеля нищо. Освен време.
— Ти кой си? — реве чудовището и сграбчва сянката. Аз едва се спасявам от мърдащите пръсти, пълзя по здраво стиснатия юмрук, скачам върху нишката.
— Ти пък кой си? — долита зад гърба ми. И замахът на десницата ме изпраща при краката на чудовището. Ставам на пихтия. Лежа възнак и разглеждам двойника си, който се мята в пестника на статуята.
Да, свършил съм добра работа… качествена…
— Кой си ти? — повторно пита чудовището.
— Този, над който ти нямаш власт — двойникът продължава да отвлича пазача.
— А под чия власт си?
— Под своя.
Интересно, с още колко видове смърт за крадци се е запасило чудовището? Я какви зъби и рога има… хм, то и фалосът ще му свърши работа…
— Защо си дошъл тук?
— За да намеря власт над себе си.
— Хайде премини и я намери.
Ръката се разтваря, чудовището се вкаменява. Лежа и дишам с отворена уста. Двойникът стои неподвижно на ръба на дланта.
— Вики, откъде са взети отговорите на сянката?
— От общодостъпния файл на Ал-Кабар — „Процедура за съставяне на виртуална молба за назначаване“.
Вълкът се приближава и прошепва:
— Какво стана?
Обяснявам.
— Ти да не си случайно Иван глупака, а Иване, царски сине? — пита вълкът.
Затрайвам си, защото той е прав. Разбира се, че е трябвало да проуча всички файлове. А не само крадените данни за вътрешното виртуално пространство на квартала.
— Вики, сливане — командвам аз.
Сякаш нещо ме всмуква в „сянката“. Сега това тяло се превръща в основно. Вече допуснато на моста.
Впрочем, победата е пирова. Стражът е рапортувал, че някакъв посетител се опитва да премине моста. Значи ще имам посрещачи.
А онзи, който се опитва сам да се пребори с тълпата, е обречен. Във всяко пространство, дори във виртуалното.
Е, няма как. Време е да тръгвам… по косъма над бездната.
Честно казано, на практика процедурата е невъзможна. Дори за професионален въжеиграч. Защото мостът не е въже, а именно нишка над пропастта. Кулите на Ал-Кабар в далечината са примамливи и недостижими.
Дълбина-дълбина, не съм твой…
Затварям и отварям очи. Виждам пред себе си картинка с пропаст, опъната над нея нишка и сгради в далечината. Даже ме досмешава. Гледам къде стъпвам и внимателно местя стъпала по нишката.
Това е само картинка. Тук няма гравитация, а рисуваното тяло няма център на тежестта. Просто стъпвай по нишката и всичко ще е наред… Майтап — излиза, че дъното на пропастта е само бегло скицирано… значи планинската река е моя фантазия… някой друг би видял долу в ниското скупчени дървета или потоци лава…