— Какво?! — стъписвам се аз.
— Невъзможно е.
— Дик е нашият фаталист — усмихва се Анатол. — Добре, седни. Ще ти обясня.
Разполагаме се около тялото на Неудачника и Анатол започва разказа си. Слушам, като се дистанцирам от детайлите и запомням основните факти.
Неудачника не казва името и адреса си.
Неудачника е великолепен стрелец… и при малко повече късмет би изминал „Лабиринта“ за денонощие, и би прибрал всичките награди.
Неудачника никога не стреля по геймъри.
— Какво-какво? — питам аз.
— Такова. Той не стреля по геймъри. Чудовищата ги избива като пилци — мърмори Анатол. — Направо е за завиждане. Но в хора нито веднъж не е стрелял. Когато го мъкнех втория път, точно затова се прецаках. Бях сигурен, че ще ми помогне…
— Той „плува“… — казвам. — Смята случващото се за реалност… не! Не, нали той самият ми каза, че това наоколо е виртуалността!
— Аха — съгласява се Анатол. — Не е загубил ориентация. Но човеколюбието му е фикс идея.
— Вярващ? — предполагам аз. — Пацифист?
Анатол само повдига рамене.
— Значи всеки път са го убивали геймъри?
— Убиваше го съдбата — включва се в разговора Дик. — Убиваха го геймъри, чудовища, срутен таван, рикошет, потъна в разтопен асфалт и падна от високо. Петнайсет пъти умира — и всеки път с различна смърт.
— Това е невъзможно — отбелязвам аз. — Освен ако той самият не си го търси.
— Ако е самоубиец, то той е много-много хитър — не се съгласява Дик. — Всичко изглежда случайно. Само че станаха прекалено много тия случайности.
— Дик смята, че това е неговата карма — казва Анатол. — Заради нещо е заслужил такава съдба. И каквото и да правим, не е възможно да го измъкнем.
— Крейзи, това са глупости — казвам. Дик само се усмихва. — Момчета, наистина ли няма начин да се изключи геймъра принудително? Без да се знае адресът му?
Дайвърите на „Лабиринта“ се споглеждат.
— Не го усуквайте — моля ги аз. — Работата е сериозна.
— Имаше един начин — признава Дик. — Анатол го изпробва.
Поглеждам Анатол, очаквам разяснения.
— Тринайсетократната смърт — неохотно казва той. — Ако геймърът загине тринайсет пъти последователно с интервал, по-малък от пет минути, то програмата го изхвърля, без да му дава обяснения за причините. Това е бариера за абсолютните бездарници.
Все още не разбирам.
— Днес сутринта изпробвах тоя начин — казва Анатол. — Не го помъкнах през нивото. Просто застанах в началото му и се заех да убивам нашия човек. Тринайсет пъти поред. После го думнах още два пъти, реших, че съм сгрешил при броенето. И нищо!
— Спри! — крещи Дик и скача от мястото си. — Леонид, още една крачка — и ще те убия. Това е игра, разбираш ли?
Отдръпвам се от Анатол. Дик е прав, ставащото в „Лабиринта“, не бива да се мери с критериите на реалния живот или дори на Дийптаун. Това е дълбина в дълбината.
— Как се държа той? — питам.
— Обясних му всичко предварително! — Анатол също е настръхнал. — Да не мислиш, че ми беше много кеф? Всичко му обясних, стрелях с уинчестъра право в главата му. Мислех, че поне ще започне да се съпротивлява. А той отначало се опитваше да избяга, после просто седеше и чакаше!
Сега е ясно защо Неудачника има такова мнение за него.
— Леонид, това е игра — повтаря Дик. — За да преминеш седемнайсето ниво, трябва да бъде застреляно момченцето, което е завързано за вратата към тунела. Ти това направи ли го?
Направих го, разбира се… Просто не беше възможно да го развържа.
— Това беше само програма, Дик. Картинка и звуков файл. Тя ми пречеше да отида при жив човек.
— А колко души разстреля първия ден, за да си заработиш реномето? — крещи Анатол. — И не ми говори за честни двубои! Ти си дуумър от старата школа, ти си дайвър! Всичките персонажи на „Лабиринта“ нямат и половината от твоите възможности при един двубой! Ти можеш да изскочиш от дълбината и да не усещаш болката! Да стреляш като в стрелбище! Да преминеш по жица като въжеиграч!
Той замлъква, мръщи се.
— Онова в Ал-Кабар твоя работа ли е?
Кимвам.
— Красиво… — Анатол изпуска парата също толкова бързо, колкото се е разгорещил. — Общо взето нещата са такива, Леонид. Няма да ти пречим. Опитай. Но ни остави на мира. Ние си вършим нашата работа.
— И сега е наш ред — добавя Дик. — Ела след шест часа. Ако дотогава не измъкнем момчето, пак ти ще си на ред.
Не споря. Те са домакини, аз съм гост.
Изправям се и тръгвам към компютъра до стената.
— Ей, Леонид, знаеш ли защо не изби ескорта от гвардейци веднага?
Клатя глава в знак на отрицание.
— И програмите могат да мамят. Където и да стреляш, точен ще е последният изстрел.