Какво пък, благодаря за информацията… Докосвам клавиатурата, записвам се.
— След шест часа — казва след мен Дик. — Не по-рано!
1001
Този път в залата с колоните хората са по-малко. Все пак има към десет човека, които пийват бира и явно чакат мен.
Подминавам ги.
— Стрелец!
Обръщам се. Две непознати момчета и дългокосо момиче се приближават към мен.
— Да, аз съм Стрелеца — съгласявам се.
— Кой си ти? — пита прегърбен очилатко. Мнозина си придават такава миролюбива външност, за да приспят бдителността на съперниците.
Разчистване на сметките със стрелба май няма да има. Е, добре. Вчера всички беснееха, но за денонощие страстите са се поохладили.
— Няма значение кой съм.
— Стрелец, какво се опитваш да направиш? — включва се в разговора момичето. — Просто играеш, така ли?
— Не.
— Тогава какво искаш? През целия ден са те виждали на трийсет и трето ниво. Да не си заседнал там?
— Не.
Делегацията тъпче на място, после момъкът с очилата вдига ръце.
— Мир, Стрелец?
— Мир — отговарям с недоумение.
— Народа го е страх да минава през трийсет и трето ниво — пояснява той. — На трийсет и второ са се струпали към петдесет човека. Ако не гърмиш по геймърите, те също няма да те закачат, Стрелец. В противен случай се обявява голямата хайка. И то не само в Сумрачния Град.
— Добре — съгласявам се аз. — Само при едно условие обаче… в самото начало на нивото клечи въоръжен с пистолет хлапак. И него няма да го закачате.
Цайса и момичето се споглеждат.
— Разбрахме се, Стрелец.
Стискаме си ръцете.
— Да отидем в „BFG“? — предлага момичето.
Редно е сключеният договор да се полее с бира. А аз имам шест свободни часа. Кимвам. Остатъкът от делегацията се присъединява към нас и сплотената ни група се изнизва от залата с колоните. Оглеждам се — Алекс не е сред спътниците ми или пък се крие в друго тяло.
— Ако някой наруши уговорката и ме нападне…
— Това ще са твои и негови проблеми — потвърждава очилаткото.
— Прекрасно.
— Ти дуумър ли си, Стрелец?
— Да.
— Сигурно си играл още на „тройка“?
— На „двойка“.
— „Doom“? — с ирония пита очилаткото.
— Не, разбира се. „Волфенщайн“.
Следва шумен изблик на одобрение. Повечето само са слушали за най-примитивната от триизмерните игри.
— Между другото — казва момичето, — скоро се запознах с един пич, който влиза в Дийптаун с „тройка“.
— Какво?! — очилаткото е смаян.
— Каквото чу. Без шлем и костюм, на сухо. Разправяше, че е сержант на срочна служба. Работи някъде в тундрата, в станция за космически комуникации. Оборудването им било направо за музея. Но имат връзка с „Интернет“, през някаква военна локална мрежа. Качил на „386-DX-40“ дийп-програмата, влязъл в Дийптаун през някакъв гейт и тръгнал да се шляе из града. Забелязах го заради отсечената походка — веднага си личеше, че модемът му е скапан.
— Блъфира — клати глава очилаткото. — Не може да се влезе във виртуалността с „тройка“.
— Защо? Ако е с „копро“, няма проблем!
Започва се дълъг спор дали става да се влезе във виртуалността с „IBM-386“ и дали за това спомага математическият копроцесор — „копро“. Не се намесвам, слушам, въпреки че знам отговора.
Става.
Самият аз започнах с „тройка“. Също без шлем и костюм, като хипотетичното войниче, предприело най-необикновената самоотлъчка в историята.
Но такава информация не се споделя наляво и надясно.
Както си приказваме, стигаме до „BFG-9000“. Постройката е малко зловеща, издържана е в стила на „Лабиринта“ или по-точно на неговия предшественик, играта „Doom“. До масивната желязна врата стоят две чудовища с ливреи и аз инстинктивно правя рязко движение с рамо, за да грабна в ръце изхлузилата се вече несъществуваща винтовка. Най-смешното е, че още няколко човека правят същото като мен.
Играта „Лабиринт“ не прощава на никого.
Изблъскваме чудовищата портиери и нахълтваме в ресторанта. Обстановката е до болка позната — това е последното ниво на играта „Doom-2“. Огромна зала, наполовина залята с блещукаща зелена течност, наполовина заета от каменна тераса с наредени на нея маси. На стената над зелената помия се мъдри муцуната на гнусен демон, от чието чело периодично изхвърчат въртящи се кубчета. Над терасата кубчетата се пукват, за да се пръкне поредния изрод, който ще броди броени секунди между масите, преди да се изпари. Никой не им обръща внимание — за разлика от играта тук те са безплътни и безопасни.
— Нивата бяха лесни — подхвърля едно хлапе от нашата група. Затрайвам си. Бих искал да го видя на това ниво, дори без виртуалност. Да погледам подвизите на младото поколение. Единици успяваха да изминат нивото честно, без да въвеждат кода за безсмъртие.