Сядаме до зелената помия, като събираме няколко маси. Пристига келнерът — също изрод, летящо алено кълбо с изпъкнали зъркели.
— Бира! — поръчва очилаткото. — Маркова, за цялата компания! Аз плащам!
Чудовището отваря уста и аз инстинктивно се отдръпвам. Но от муцуната не изхвърчат огнедишащи черепи, а запотени халби бира.
Двама идиоти се изсмиват. Останалите се споглеждат с разбиране.
Каква е разликата между обикновения човек и дуумъра? Дуумърът първо наднича зад ъгъла и чак след това завива.
Дуумърът разпознава отдалеч себеподобните. Старите геймъри не се изненадват от реакцията ми.
Вдигаме халбите и се чукаме.
— За примирието! — провъзгласява очилаткото. — Между Стрелеца и всички нас!
Бирата е гъста, тъмна, не е „Гинес“, а нещо със сходен вкус. И е много силна.
Интересно, каква е тая магия, с която собствениците на ресторанта са се изхитрили да направят така, че несъществуващата бира да въздейства като силна?
— Дамир — представя се очилаткото.
— Стрелеца.
Дамир кимва, примирен с факта, че няма да сваля маската си. Не знам защо ми се струва, че тази му външност е пълна противоположност на реалния му облик. Сигурно е висок и як.
Обратната маскировка е нещо обичайно. Чел съм две-три психологически изследвания за дълбината, където се констатира, че този метод се използва в две трети от случаите.
— Защо не си се появявал преди в „Лабиринта“? — интересува се Дамир.
— Не ми е интересно — признавам си аз.
Демир приема фразата ми спокойно, а младежта започва да се мръщи.
— Случайно да си бил на московския турнир на дуумърите през деветдесет и седма? — интересува се отново Дамир.
— Не.
— Все едно, твоят стил ми е познат — решава Дамир. Седим, пием си бирата. Честно казано се радвам, че редовните геймъри на „Лабиринта“ ми предложиха примирие. Ако там ми налети цялата глутница, никакви дайвърски номера няма да ме спасят.
Междувременно залата живва. Отнякъде се появява мургав и дългокос младеж с китара. Смутено се усмихва, размахва ръка за поздрав, стъпва върху помията. Течността под краката му съска. Стига до малката бетонна площадка в центъра на зелената зона, където има стол, сяда на него и нехайно започва да настройва китарата. И аз му махам с ръка, въпреки че няма начин да ме познае в облика на Стрелеца. Тази личност е легендарна в дълбината, не само е хакер от старата школа, но и бард. Отдавна не се бяхме засичали. Обикновено гастролира в „Трите прасенца“, където според слуховете даже има малък дял. Напълно е безразличен към „Лабиринта“ и отбиването му тук е рядък шанс. Той отмята коси от челото си и запява:
Момичето потропва с длан по масата, отмервайки такта, бирата се лее като река. Запознавам се с цялата компания, като за всеки случай карам Вики да запомни лицата и имената. В суматохата един от симпатягите дълго стиска ръката ми и междувременно залепва на рамото ми най-обикновен маркер. Правя се на ударен. В изблик на чувства на свой ред прегръщам хлапака и му прехвърлям маркера.
Ха сега ме проследявай, ламер.
Веселбата е в своя разгар. Всички са доволни, включително и изобретателният ламер.
Лично аз вече съм пълен до козирката с алкохолна мъгла. Ставам, усмихвам се на геймърите.
— Време е да тръгвам.
Никой не пита защо, никой не ме убеждава да остана. Престоят в дълбината е скъпо удоволствие. Проправям си път между масичките, илюзорните кубчета над главата ми съскат и се пукат, изплювайки чудовища. Полагам усилие да не се отдръпвам.
Имам още към пет свободни часа. Сега дайвърите на „Лабиринта“ се занимават с Неудачника. Не знам защо, но съм сигурен, че нищо няма да постигнат.
Свивам в пресечката, спирам се.
Дълбина, дълбина, не съм твой…
Първото, което направих, след като свалих шлема, беше да отворя хладилника. Извадих лимонада, салам, кофичка кисело мляко. Трябва да обядвам.
На екрана всичко е наред. Стрелеца стои, облегнат на стената, редките минувачи не му обръщат никакво внимание. Някакъв странен тип се мушва във входа на „Всякакви прищевки“