— Само не при Вики! — казах след него.
— Не разбрах, Льоня — обади се „Windows-Home“.
— Нищо — отговорих аз и отместих поглед. — Всичко е наред.
Изведнъж ми призля. Ами ако при Вики — онази, виртуалната, е отишъл някой? Представих си как попилявам несъществуващия бордей и се усмихнах.
Но въпреки това започнах да ям много по-бързо.
— Льоня — каза „Windows-Home“, — длъжна съм да направя ежемесечните подсещания.
— Давай! — промърморих.
— Трябва да се обадиш на родителите си — с укор произнесе Вики. — Мога да набера номера, но това ще изисква освобождаване на линията…
— Не.
Това не е хубаво, разбира се, но по-добре да им се обадя вечерта.
— Трябва да платиш сметките…
Да, и това не бива да се протака. Че ще ми изключат телефона в най-неподходящия момент…
— Благодаря.
— Трябва да почистиш апартамента.
Бързо се огледах. Да, не е зле да измия пода. И да избърша прахта. Да боядисам радиатора там, където е избила ръжда.
— Благодаря, Вики, разбрано.
— Освен това, за пореден път ти обръщам внимание, че равнището на поставените ми задачи не винаги отговаря на обема на оперативната ми памет…
— Млък.
Сложих длани върху клавиатурата, бутнах с лакът празната кофичка от кисело мляко на пода, за да не пречи.
deep
[Enter]
Отлепям се от стената и влизам през стъклените врати на бордея.
И Мадам излиза насреща ми.
— Днес сте подранили, Стрелец.
— Но пък се отбивам за малко.
Мадам се усмихва, протяга ръка, докосва бузата ми.
— Само не баламосвайте момичетата, Стрелец.
— Ще се опитам — отговарям аз с гласа на послушно дете.
Мадам кимва, без особена убеденост. Обръща се към охранителя:
— Отведи го до служебните помещения. При Вики.
— Благодаря! — казвам от сърце. Мадам уморено маха с ръка и тръгва към стълбите за втория етаж. А охранителя кимва към мъничката врата, до която стои.
Тръгвам след него, донякъде смутен.
Право в сърцето на бордея.
Чистичък коридор, зад прозорците е лято с гора, река и ярко слънце. Аха, пък Мадам нали ми разправяше, че при тях винаги било вечер. Всеки иска да почувства слънцето, това е положението.
В коридора са врата до врата, всичките са без табелки с номера или имена, обаче навсякъде има стикери с картинки. Котета, кутрета, мишлета, зайчета. Малко като в детска градина. Но от една от вратите изведнъж се подава полуоблечена блондинка, възкликва, изразително прикрива бюста си с ръце и се шмугва обратно.
Мъча се да вървя с каменна физиономия. Зад вратите, край които преминавам, долита едва доловим шум. Знам, че ако се обърна, ще видя десетина надничащи в коридора любопитни лица.
Затова хич не се обръщам.
Охранителят спира до вратата, на която е сложена снимка на умислено черно котенце. Почуква.
— Да? — чува се в отговор и аз трепвам, защото гласът ми е познат.
— Посетител — казва гардът.
— Нека влезе.
Охранителят леко ме потупва по рамото и се отдалечава. От полуотворените врати шепнешком го питат нещо, но той запазва мълчание.
Влизам, съпроводен от присмехулния поглед на котето.
Стаята е като на планинска хижа. Прозорецът е широко отворен, отвън полъхва студен вятър. Шуми река. Вики седи пред прозореца на обикновен дървен стол и се оглежда в малко огледалце. До нея, върху грубо скована маса, стои комплект модерна козметика.
— Привет — подхвърля тя. — Почакай ме мъничко, става ли?
Кимвам и се оглеждам. На стената висят акварели, не са ми познати, почти на всичките има планини, мъгли, борови гори. На пръв поглед изглеждат еднообразни като кич, изложен за ежеседмична разпродажба. Но когато се вглеждам по-внимателно, кимвам с одобрение. Това не са щампи, рисувани от обиграна ръка, а просто цикъл.
— Как би ги нарекъл? — пита Вики, без да се обръща. Лесно й е, има си огледалце.
— Нямам представа — признавам си аз. — Винаги съм имал проблем с измислянето на имена. Ами, например…
Преминавам покрай стената, като предпазливо докосвам рамките. Планини или една една-единствена планина, но в различни ракурси, пълзящи филизи от гъста мъгла, впили се в стръмните склонове борови гори. Утринен хлад и сух втечнен въздух. Звъняща струя на поточе, шепот на вятър — сякаш картината е способна да предава звука.
— Лабиринт — казвам. — Лабиринт на отраженията.
Вики черви устните си. Замислено се съгласява:
— Може… важното е, че е неразбираемо. С такива имена са по-продаваеми.
— Това твои картини ли са?
Последните дни мисълта ми е адски бавна.
— Да. Това не ми подхожда, така ли?
— Подхожда ти. Но аз мислех, че просто си ги подбрала с вкус.