— Ама и мъжете станаха едни… — Вики най-накрая става. Носи бяла ленена рокля до коленете, сандали, сребърен медальон на верижка. — Това ли е комплиментът за първа среща?
— За втора — опитвам се да отвърна на шегата с шега.
— Не, за първа. Сутринта се видяхме по работа.
— Тогава започвам с комплиментите — мърморя аз. — Ти си умна, красива, талантлива…
— Добави — прецизна — Вики стяга косите си с бяла лента.
— Не, по-добре да добавя — щедра. Да се продават такива картини е подвиг.
— Нищо работа е — с лекота се изплъзва Вики. — Продавам реалните оригинали. А тези оставям за себе си. Те са по-добри.
Вики не забелязва каква грешка е допуснала. Това безумно ме радва. Бързам да попитам:
— В какво са по-добри?
— Те звучат.
Значи такава била работата. Шумът на вятъра и плискането на водата, долитащи от картините, не са слухова измама.
— Ражда се ново изкуство — казвам аз.
— То се е родило отдавна. При това не само едно. Просто засега не сме наясно, че става дума за изкуство. Когато пещерният човек е рисувал елени по стените, това също не е било признато веднага за творчество.
— Ако е така, то целият Дийптаун е произведение на изкуството.
— Разбира се. Не целият, но тук-таме — несъмнено. Ела тук.
Вики безцеремонно ме хваща за ръката и ме повлича към прозореца.
— Виж.
Ето какво било. Вики е рисувала от натура… Само че дали в природата съществуват такива гори?
Най-високият връх в центъра — със сигурност не. Той се издига на около десет километра в небето и се изскубва от планинската верига като горд бунтар. Край него се кълбят облаци, безсилни да го захлупят със своята шапка. Планината сякаш е нарязана на слоеве — тъмната горска зеленина, резедавата ивица на алпийските ливади, снежния пръстен и сивия, мъртъв гранит на върха.
Между нашата хижа — а тя също е кацнала доста нависоко — и върха гигант се е разпростряло езеро. Не от най-големите, но идеално кръгло, бих казал — нарисувано, ако не беше толкова живо. Водата е тъмносиня, тежка, на ръба на вледеняването.
Аз мълча.
— Не се ли страхуваш, че това е марков реквизит за капризни клиенти? — пита Вики.
— Как пък не. Изтрябвал им е.
Гледаме планините.
— Дълго ли ги рисува? — питам тихичко аз.
— Две години — безгрижно казва Вики.
Кимвам. Това си заслужава да изгубиш и повече време. Не са щампованите красиви пейзажчета, които се продават на всеки ъгъл. Струва ми се, че дори да взема много силен бинокъл, няма да ми се наложи да мислено да дорисувам каквото и да било. Картината е направена цялостно — в нея има всичко.
— Много ми се иска да се спусна там — казва Вики, като гледа езерото.
Мълчаливо кимвам в знак на съгласие.
— Страшничко е. Пътят е доста труден — казва с въздишка Вики. — Ако се завърже въже за прозореца, лесно ще достигнем до пътечката. Но на северния склон преди половин година имаше свличане. Пътечката със сигурност е затрупана.
Обръщам се към нея и я поглеждам в очите.
Не, тя не лъже и не се шегува.
— Искаш да кажеш, че всичко това е живо? — питам аз. — Мога да отида там, така ли? Да изкача върха, да се изкъпя в езерото?
— Водата е ледена, ще изстинеш.
— И всичко това живее? Пада сняг, спускат се лавини, разразяват се бури?
Вики кимва.
— За да се поддържа такова пространство, е нужен отделен сървър.
— Два сървъра. Единият е изцяло зает, а другият поддържа и заведението.
Поемам глътка студен въздух. Питам:
— Така… и защо работиш тук? Всяка фирма ще те вземе за пространствен дизайнер, стига да им позволиш да погледнат през това прозорче!
— Имам си причини — казва Вики, като леко повишава тон, и аз разбирам — въпросът е неуместен.
Свобода за всеки и във всичко.
Може би й харесва да бъде виртуална проститутка?
— Благодаря — казвам аз.
Вики са намръщва с недоумение.
— Благодаря ти, че ми позволи да видя всичко това — обяснявам аз. — Нали не пускаш всеки тук?
— Не всеки. А ти ще ми покажеш ли картините си? — с усмивка пита Вики. Трепвам. — Ти каза, че не умееш да измисляш имена. Значи си се занимавал с това.
А така. И аз съм се издънил. И също като Вики не съм забелязал грешката си.
— Отдавна съм спрял да рисувам — признавам си аз. — Така се получи. Може и да е за добро, все едно не съм способен да постигна нещо подобно.
Вики дори не се опитва да ме опровергае от учтивост. Тя добре знае цената си.
— Знаеш ли, исках да те поканя на ресторант — казвам аз. — Ако се съгласиш…
— Не.
Чувствам се като нищожество. Не знам защо, но бях сигурен, че Вики ще се съгласи, че ще й харесат „Трите прасенца“, че ще постоим над планинската река — нищо че не аз съм създавал онзи пейзаж, но аз го обичам…