— Разбирам — казвам аз.
— Не, не разбираш. Работата не е в клиентите, в момента е затишие, а момичетата ще ме сменят. Аз съм тази, която те кани. В нашето ресторантче.
Нищо не разбирам, но се съгласявам. Вики ме оглежда взискателно, оправя яката на ризата ми.
— Става — решава тя. — Да тръгваме.
— Далече ли е?
Вики само се усмихва, грабва от масата някаква велурена чантичка. Излизаме в коридора и аз забелязвам, че вратите вече не прискърцват любопитно.
— Хайде, хайде…
Вървим, благонравно хванати за ръце като възпитани деца на разходка. Коридорът свършва с виеща се стълба, ние се изкачваме по нея. Изброявам седем извивки, преди на пътя ни да се изпречат тежки кадифени пердета. За миг ми минава през ума, че пространството тук е изкривено, и ние ще се озовем в хола на първия етаж.
— Нищо да не те учудва — казва Вики и пристъпва напред.
Следвам я с пълната убеденост, че мога да изпълня тази нейна молба.
Излизаме на морски бряг.
Залезът обагря небето в оранжево и златисто. Морето диша уморено, милва брега. Пясъкът под краката ни е черен. Целият плаж е черен като антрацит. Знам, че има такива плажове. Никога не съм предполагал, че е толкова красиво.
На брега има чадъри, а на белите маси под тях са насядали хора. Всичките са живи, а не програмни отливки, веднага го усещам. Повечето са момичета, само на масичката, която е най-близо до морето, седят двама мускулести младежи. Освен това на дългия бар плот се е настанил кльощав образ по боксерки.
— Това е зоната ни за отдих и развлечения — прошепва Вики. — Да вървим.
Сядаме на една свободна маса, Вики се навежда към мен:
— Тук сме на самообслужване. Отиди на бара да ми вземеш шампанско.
Вървя и краката ми затъват в пясъка. Трима мъже и двайсет жени ме наблюдават. Всичко изглежда до немай-къде странно — сякаш през крайбрежието е преминал чудовищен тайфун и е отнесъл хотелите и къщите, но е пощадил част от ресторантчето на открито. Впечатлението се подсилва от забулената с щори врата, през която сме влезли — тя се извисява самотно насред черния пясък.
— Привет! — казва ми образът на бара и бързо ми тика ръка.
Машинално стискам дланта му.
— Вики обича сухо шампанско — казва момъкът. — Само да не е френско, вземи „Абрау Дюрсо“, то е някъде вляво под бар плота… За първи път ли си на това място? Не съм те виждал преди. Днес е свободен ден и всички девойки са се събрали тук. Сега ще те обсъждат надълго и нашироко.
Той бърбори с енергията на Робинзон, срещнал своя Петкан. Има извънредно подвижно лице, в устата му липсват няколко зъба.
— А ти ми харесваш — казва момъкът и се почесва по лющещия се от загара корем. — Мамка му, наистина ми харесваш! Хи-хи! Изплаши ли се? Не, аз не работя тук, тоест работя, но не това. Гледай да не те харесат ония двамата там, при водата!
Вече ми се вие свят. Изцеждам жалка усмивка, минавам зад бар плота, изваждам от малка кофа с лед шампанското, вземам две високи чаши.
— Глей, вчера се препекох! — възкликва в това време момъкът и откъсва дълъг пласт олющена кожа. — Обзаложихме се с момичетата, че ще изгоря, те не ми вярваха. Идват на сутринта и какво да видят — наистина съм изгорял.
Той пъха под носа ми тленните останки на своята кожа.
— Супер, нали? Цяла нощ бачках, правих симулация на загар. Трябва да го пласирам някъде, ще се разграбва като топъл хляб право от ръцете ми! Обаче тях не си ги давам!
Припяно кимвам и се измъквам с трофеите си. Вики ме чака и се превива от смях.
— Кой е тоя? — питам аз и се отпускам на стола. Тихият шум на вълните ми се струва небивала благодат.
Вики продължава да се смее, после прави сериозна физиономия.
— Това е нашият програмен гений, хакер и охранител, познавач на харда и софта. Наричай го компютърния Маг. Или просто Мага. Той обича това. Само не му викай Зуко.
— Зуко ли?
— Да. Той обича разтворимите напитки „Сприм“, „Зуко“ и цялата останала химия. Момичетата му лепнаха тоя прякор и той много се засяга.
— А защо е толкова… странен? — питам аз предпазливо.
— Не знам. Може би за да сплаши нашите гейове, а може и по природа да си е такъв.
Поглеждам периферно младежите при брега. Те също ме разглеждат и обсъждат нещо. После единият леко пляска другия по устните и онзи обидено се извръща.
Призлява ми. Но Вики не престава да се усмихва и аз я питам с престорено любопитство:
— За какво са ви младежи? Девойките не успяват винаги да насмогнат, що ли?
— Разбира се. Нали помниш небесносиния албум?
Помня. Дяволът ме дърпа за езика и аз се интересувам: