Спомням си предишната вечер.
— Не помня такъв.
— Това е притурка към черния албум. Не я показват на всеки — Вики става. — По дяволите, Льоня, извинявай…
И аз се надигам.
— Ти искаше да ме поканиш някъде?
— Да.
— Ами кани ме, де!
В хола се озъртам в очакване да видя Мадам, но тя така и не се появява. Хващам такси, и давам адреса — „Трите прасенца“… Вики постепенно се успокоява. Иска ми се да я поразпитам за червения албум и Каскетчо, но си трая.
Не бива. Поне засега.
— Ето че ти показах как живеем — казва Вики. — Интересно ли е?
— Нищо особено — казвам. — Нормално.
— Нищо особено… — Вики вади от чантичката си цигари, щрака със запалката. — Нормално…
Не ми харесва, когато момичетата пушат. Дори във виртуалността.
— Вики, а ти какво очакваше? Да вия: „леле, какъв ужас“? Не съм лицемер. Да съм във възторг? И за това не намирам причини.
Тя леко докосва ръката ми.
— Извинявай, Льоня. Малко съм разстроена заради момичетата. Разбираш ли, ти си случаен клиент. Измъкваш се от преследвачи, отбиваш се набързо в бардака, изкрейзваш по снимката ми… Извинявай. Нямаш нищо общо.
Стигаме до „Трите прасенца“. По това време има малко хора. Във виртуалността няма часове пик — поясното време е заличило това понятие. Но от време на време има случайни приливи и отливи. Ето сега, например, залата е претъпкана.
Пробиваме си път до бара и аз изкрещявам на бармана:
— Здрасти, Андрей!
— Здрасти-здрасти — казва Андрей и в същото време подава на някакъв клиент чаша с коктейл. — А ти кой си?
Брей. Това е наистина той, а не програма-барман.
— Леонид — казвам аз.
Андрей смръщва чело. Не ме е виждал в това тяло и се презастрахова.
— Човече! — казвам със страшен шепот аз. — Какво става? Пак ли те мъчат данъците? Да не са ти свили файловете рекетьори? Така кажи, ще ги намерим…
Андрей се навежда над бар плота, крещи:
— Ха! Не те познах. Глей как си пораснал! Истински мъж!
Вики търпеливо пристъпва от крак на крак до мен. Май не се чувства много комфортно.
Както и аз в зоната за отдих на публичния дом.
— За тебе обичайното, нали? — интересува се Андрей и протяга ръка към бутилката.
— Джин тоник, едно към едно — ухилвам се аз. — Аз съм, наистина. Само че ние предпочитаме да поседим над реката, сами.
Андрей леко се намръщва и бегло поглежда под бар плота — там си има терминал.
— Всичките канали ли са заети? — ужасявам се аз.
— Ще намерим един за теб — решава Андрей. Протяга ръка, натиска нещо. — Нищо работа… Какъв късмет! Прекъсна връзката и един канал се освободи! Хайде, само че побързайте!
Дръпвам Вики за ръката, повеждам я към вратата в каменната стена на ресторанта. В пристройката нареждам:
— Индивидуално пространство за нас двамата! Никакъв достъп за други!
— Прието — прошепва таванът. — Никакъв достъп за други. Вие сте гости на ресторанта. „Трите прасенца“ ви пожелават приятна почивка.
— Направо жестоко — иронично казва Вики. — А ти постоянен клиент ли си тук?
— Да.
Не навлизам в дребните детайли, като дайвърската афера с издирването и поставянето на място на рекетьорите, свили от собственика на заведението оригиналните финансови файлове. Ако не бях разубедил тая шайка недоучили хакери, Андрей щеше бая да се охарчи. Или за рекетьорите, или за данъчната инспекция на Дийптаун. А така… всичко се размина кротко, даже рекетьорите в крайна сметка останаха доволни. Че са се отървали толкова леко.
Навлизаме в есента.
Вики спира за миг и се оглежда. Вдига от земята изгнило листо, мачка го с пръсти. Докосва кората на дървото.
Чакам. И аз се колебая също като нея, когато влизам в нови виртуални пространства. Вярно, че тогава аз излизам и от дълбината, за да преценя какъв е истинският облик на местността. Това е недостъпно за Вики, но и пространствените дизайнери си имат своите методи.
— Страхотно — казва тя. — Може да е дело и на самия Карл Сигсгорд… Хваща ме завист.
— При теб не е по-лошо — утешавам я аз, но Вики клати глава:
— Не във всичко. Той има невероятно чувство за мярка. А аз се увличам…
Тя като дете подритва с крак листата, те вяло политат и падат. Вече са летели колкото им е било писано.
— Да тръгваме. — Аз я хващам за ръката и я повеждам към реката. Масата е сервирана като за банкет. Голямо блюдо със специалитета на заведението — печено свинско „По прасешки“. Любимият ми глинтвайн плюс приличен асортимент от вина.
Вики не гледа масата, застанала е на ръба на високия бряг и се взира в далечината. Заставам до нея. До брега отсреща потокът плакне клоните на повалено дърво. Навярно е имало буря. И това пространство е живо, също като планините на Вики.