Аз мълча. Спомням си Неудачника, който убива чудовищата с пистолет, но никога не стреля в геймъри. Който не казва името и адреса си. Който вече две денонощия кисне във виртуалността — но езикът му не се заплита от жажда и краката му не се подкосяват. Който не разбира, че бягащото от мутантите дете е само стотина килобайтова програма на сървъра на трийсет и трето ниво.
Спомням си думите на Човека Без Лице — „Сега нещо се промени“. Та това си беше директно подсказване — заедно със споменаването на Невидимия Бос и Изгубения Пойнт. Случило се е нещо, което няма аналози, освен във фолклора.
И ме побиват тръпки.
Не може да има случайност петнайсет пъти подред — дайвърите на „Лабиринта“ биха измъкнали Неудачника… ако самата мрежа не пречеше на това. Неудачника няма къде да бъде измъкнат от дълбината — той живее само в този свят. Той е прикован към „Лабиринта“, към света на изстрелите и предателствата, кръвта и руините. Той умира и оживява, без да разбира какво се случва с него.
— Вики… — шепна. — Вики, да не дава Господ…
— Какво? — тя ме поглежда и отстъпва крачка назад. — Какво ти става?
— Да не дава Господ да си права… — шепна аз. — А на мен ми се струва, че си права…
Тя ме хваща за ръката, стиска я, силно, почти до болка, крещи:
— За колко часа си настроил таймера? Къде живееш? Льоня, опомни се! Ти си жив, истински си! Говоря глупости, глупости!
Става ми смешно — Вики се е изплашила за мен.
— Добре съм — казвам аз. — Жив и истински съм. Нямам дийп-психоза. Но познавам човек, който не може да бъде жив.
Колкото и да е странно, Вики се успокоява. На нейно място бих се изплашил още повече.
— Аз също съм срещала такива… — отговаря.
Поклащам глава.
— Вики, познавам човек, който се държи като в твоята фантазия. Не различава реалността и виртуалността, не усеща границата между тях; не играе, а живее в дълбината.
Тя веднага се досеща:
— В „Лабиринта“?
— Да.
— Това се нарича загуба на чувството за реалност. Нервен срив и нищо повече.
— Виждал съм нервни сривове — казвам аз. — Това… това е друго.
— Льонка — Вики се усмихва. — Наприказвах глупости, а ти се изплаши… Знаеш, че аналогиите понякога са фалшиви.
Иска ми се да й разкажа всичко. За Човека Без Лице и за Неудачника. За случайностите, които са станали система. Но съм подписал договор, обещал съм да пазя конфиденциалност.
Освен това би ми се наложило да кажа, че съм дайвър.
А аз имам опит от подобни признания.
Досещам се за какво мислят момичетата, докато се целуват с дайвър. „Сега той ще излезе от дълбината, и лицето ми ще се превърне в маска от мънички квадратчета-пиксели. Той е свободен тук, а аз съм пленничка…“
Не искам Вики да си мисли такива неща. Не искам това да се изпречи като стена между нас.
— Права си… — прошепвам аз. Вики се сгушва в мен.
Стоим над стръмнината, целуваме се, реката реве долу в ниското, а вятърът роши косите ни. Самотен крясък на птица, секунден проблясък на слънцето в процеп между облаците, килим от листа под краката. Той е мек и тръпчиво ухае. Свалям роклята на Вики, а тя ми помага да се съблека. Целувам тялото й, устните ми докосват жива топлина, не съм в дълбината, дълбината е в мен, това наоколо е нашият свят, никога няма да си тръгна оттук, ще се изгубим в тези гори и ще намерим пътя към планините, които се виждат от нейния прозорец.
Вики шепне нещо, но аз не чувам думите й — ние сме прекалено дълбоко, ние сме извън всички пространства.
Сетне настъпва краткият миг, когато пространствата се сливат ведно.
Ние сме заедно — през разстоянията и неизвестността.
— Не си отивай от мен, Стрелецо — шепне Вики. — Само да си посмял да си тръгнеш…
— Няма да си тръгна — казвам аз. Притискаме се един към друг, вятърът се плъзга по кожата, мократа шума студенее на гърба ми. Гледам нагоре, но облаците се струпват, въртят се под мен, още миг — и ще падна в небето, ще се изгубя сред реалностите като Неудачника…
— Кой си ти, Льоня?
Не мога да й отговоря. Отново привличам Вики към себе си и устните ни се сливат, като правят думите празни и излишни.
— Времето ми свършва — шепне Вики. — Ще трябва да излизам… ето сега…