Сега, когато подсъзнанието ми не участва в играта, разстоянието се преодолява бързо. След половин минута съм от другата страна на моста.
Нишката хлътва между зъбците на крепостната стена. Ръбът на стената е широк и там вече стоят двама, които явно ме причакват. Доста добре са нарисувани тия шкембести здравеняци с мечове на кръста, единият е с чалма, другият е плешив… Когато стъпих върху „тухличките“ на стената, веднага прошепнах:
— Вики, включвай дийпа…
Пред очите ми блясват огнени искри. Да, днес попрекалих с включванията и изключванията на подсъзнанието. Утре със сигурност ще ме цепи глава, ще получа сърцебиене и ще съм абсолютно скапан. Но нищо. Дано доживея до утре…
А ето ги и посрещачите — вече с нормален човешки облик.
— Ти пристигна бързо, гостенино — казва плешивият. Има добродушна физиономия на арабски стражник от детска пиеса за Синдбад Моряка. И вторият е карикатурно поарабчен, но изглежда доста по-зловещо, святка с очи и не изпуска дръжката на меча. Да, само боен вирус ми липсва в машината…
— Другите по-бавно ли пристигат? — питам.
— Още никой не е преодолял този мост — любезно ме осведомява плешивият стражник. — Балансирането върху конски косъм не е в човешките възможности.
— Тогава раят пустее — с въздишка казвам аз. Като че ли вече не аз командвам събитията, а те мен. Не ми харесва такъв обрат.
— Затова пък в ада има място за всички.
Хубаво обещание.
— Да тръгваме.
Какво пък, ще се подчиняваме. Ще сме послушни и учтиви. Нали сме на чужда територия…
От стената се спускат широки стръмни стълби. Слизаме надолу. Добрият стражник е отпред, сумтящият недоброжелател — отзад. Грижливо го ингнорирам и гледам само кубето на добрия. Точно на темето има голяма брадавица. Интересно дали наистина е нарисувана, или подсъзнанието си прави майтап? Но би било неразумно човек да излезе от дълбината, за да провери подобна дреболия…
Кварталът Ал-Кабар е малък. Във виртуалността заема не повече от квадратен километър. Впрочем това нищо не означава. Някои фирми — такива като „Майкрософт“ например — предоставят на сътрудниците си цели дворци. Евтино и ефектно. Други се задоволяват с такива стандартни стаички, че се чудиш — от какъв зор им е изтрябвала виртуалността?
Явно и Ал-Кабар е от тях. Надниквам в един от прозорците на ниската каменна сграда, покрай която минаваме.
Оборудване… прекалено непознато, за да бъде идентифицирано. Няколко човека зад бюрата. Единият държи епруветка. Ха, химически опити във виртуалното пространство! Това е нещо ново. Има смисъл само ако се работи върху много отровни вещества… или с бактериални среди. Ще си вземем бележка.
— Къде ме водите? — питам охраната. Кубето не се обръща, но отговаря:
— При директора на корпорацията.
Той не назовава име, но и без това е казано много. Ал-Кабар е транснационална корпорация, специализираща се в производството на лекарства, в телефонните комуникации, май и в нефтодобива… Независимо, че целият реквизит е арабски, тя се контролира от Швейцария. Нейният директор Фридрих Урман е прекалено голяма клечка, за да си бъбри с всеки посетител.
Готви ми се топло посрещане.
Спираме при малка беседка, обвита с лоза, подбутват ме в гърба и аз влизам. Охраната остава пред прага.
Вътре помещението е далеч по-голямо, отколкото изглежда отвън. Огромен павилион с басейн по средата, където бавно плуват сънени, лъскави риби. До басейна — масичка с две кресла. Твърде много цветя, дори започвам да долавям уханието им.
И няма никой.
Какво пък… Ще почакаме. Сядам в креслото.
Леко не съм на фокус… както се и очакваше. Сега сондират канала ми за връзка. Опитват се да определят откъде съм дошъл, какъв обем информация мога да приема и предам за една секунда, наличните ми програми…
Хайде, действайте. Минавам през шест наети „за еднократно ползване“ рутъра. И всичките достатъчно защитени срещу атаки. И накрая — платен интернет гейт в Австрия, точно през който съм влязъл във виртуалността.
Следите ще останат, но няма да отведат до никъде.
Във всеки момент могат да прекъснат връзката, да ме „изритат“ от квартала. Само че какво ще спечелят… всички нещица-програмки, които са в мен, незабавно ще се задействат. Почти нищо няма да остане за проучване. А аз много ги интересувам, това е очевидно…
— Проследен е първият рутър — информира „Windows-Home“.
Бързи са. Поклащам глава — и в този миг празното кресло срещу мен се запълва.
Господин Фридрих Урман не зачита арабския колорит. Той е по шорти, с риза на цветенца. Възстар, жилав, сериозен.