Разбирам. Прегръщам я още по-силно, сякаш е по силите ми да спра хода на таймера на другия край на невидимата нишка, да задържа Вики в дълбината още минута, още миг…
— Ела — Вики високо вдига глава и се надига над мен на лакти. — Ела днес, ще те чакам.
Кимвам, посягам към нея, но е вече късно.
Тялото й избледнява и угасва, разпръсква се на облак от люляково лилави искри, роклята на земята се стопява, сякаш е шепа сняг. Миг — и оставам самичък под небето, което ме моли да падна в него, да се изгубя в облачната мъглявина, да стана поредния човек, който не различава границата между световете.
И Вики ще бъде с мен винаги, ние ще станем еднакви и никога повече няма да ми се налага да отговарям с целувки на въпросите й…
Клатя глава, с все сила се притискам към спаружените листа.
Случва се. Всеки дайвър е изпитал онзи миг, в който ти се иска да станеш като всички останали…
Трябва да бягам…
Дълбина-дълбина, не съм твой… пусни ме, дълбина!
Екранчета пред очите, студен полъх от климатичната инсталация.
— Похапна ли си? — попитах дълбината. — Услади ти се, а? Не те ли болят зъбките?
Дълбината мълчеше. Нямаше какво да отговори. Отново беше загубила.
Светът сякаш се разчупи на две половини. На онази, в която беше любовта, и на онази, в която се търкалях по пода и прегръщах празнотата. Проклето да е това раздвоение, след което се чувстваш пълен идиот.
Смъкнах шлема. Тялото ми беше изтръпнало, разнебитено. Да можех да се наспя. Протегнах се, и изтръгнах кабела на костюма от порта.
— Проблеми в периферията! — изплашено каза „Windows-Home“. — Льоня, провери връзките на виртуалния костюм.
— Пауза — казах аз. Изпънах рамене, изправих се.
Трябва да изпера костюма.
Отидох в банята, разсъблякох се, влязох под душа. Постоях половин минута, подложил лице под жилавите струи вода. После вдигнах костюма от пода, взех сапуна за пране и се захванах за работа.
Така обикновено се съсипват скъпите вещи — от мързел… или от срам да ги дадеш на химическо чистене.
След като много добре изпрах костюма, аз го сложих на закачалка, която провесих на куката над ваната. Потекоха струи вода. Изстискването на тъкан с вградени в нея стотици кабели, датчици и симулатори на налягане е още по-голямо безумие от прането. Добре, ще се доверим на реномето на фирмата „Филипс“. Може би те са взели под внимание дори руското нехайство.
Старият ми виртуален костюм — китайски, но достатъчно приличен, се търкаляше в шкафа. Все се канех да го продам, но не ми оставаше време да пусна обява в мрежата. Сега се радвах, че не съм го направил.
След като намъкнах шаренкия трикотаж, се разходих из стаята. Нищо. Леко ми е омалял, но става. Люлеейки в такт кабела за захранването, аз даже си заподсвирках някаква мелодия.
Вики говореше щуротии. Тя наистина си фантазираше, а аз бях изгубил своята критичност. Мрежата — това са просто стотици хиляди компютри, закачени за телефонните линии. Виртуалността е шантава измислица на съзнанието.
Не е възможен електронен разум на базата на пентиуми и „четворки“.
Това ще ви го обясни всеки компютърджия… ако не го домързи да оспорва тази очевидна глупост.
Мушнах кабела на костюма в порта и „Windows-Home“ радостно съобщи:
— Открито е ново периферно оборудване. Да го инсталирам ли?
— Да.
Основният ми костюм ще съхне три дни. Нека „Windows-Home“ инсталира стария костюм както трябва.
— Датчици за движение… тестът е успешен… симулатори на налягане… тестът е успешен… разход на енергия… тестът е успешен… ограничение на критическите натоварвания… тестът е неуспешен! Внимание, този модел виртуален костюм не се вмества в пределно допустимите параметри на безопасност! Възможен е дискомфорт при виртуални контакти! Не се препоръчва…
— Продължи инсталирането — заповядвам аз. Всички китайски костюми страдат от тоя недостатък — непоправим от гледна точка на западноевропейците и американците. Ако във виртуалността ме смаже бетонна плоча, костюмът може да реагира прекалено енергично и да остави синини по тялото ми.
Честно казано, това не ме тревожи особено.
— Тестването е приключено. Препоръчва се прекъсване на инсталирането на оборудването.
— Оборудването да се приеме — казах аз и нахлузих шлема си.
— Сериозно ли? — попита „Windows-Home“.
— Да.
— Оборудването е инсталирано — със скръбен глас се съгласи програмата.
deep
[Enter]
Вятърът се е усилил. Настръхвам и отстъпвам назад от стръмнината. Главата ми е мокра и не е много уютно да стоя тук.
Особено самичък.
Вземам термоса, наливам си глинтвайн. Две-три глътки, просто колкото да се стопля. Пак ще идваме тук, заедно с Вики. Много се надявам, че й е било хубаво. Във виртуалността няма чак толкова места, които ми харесват безусловно.