Неудачника или не гледа към мен, или не реагира на твърде странната процедура на размяна на снаряжение.
Приближавам се и сядам до него. Всичко е като първия път. Наведена глава, унил поглед изпод маската. Възможно ли е наистина да е дайвър? И да седи сега, да си пие кафето, да си хапва сандвича, поглеждайки към екрана, готов във всеки момент да се гмурне в дълбината и да започне да ме баламосва…
— Не ти ли е скучно тук? — питам аз. Минава секунда — интересно за какво е изразходвана — за обмисляне на отговора или за стартиране на дийп-програмата, — и Неудачника изхърхорва:
— Нямам друг избор.
— Защо да нямаш? Хайде да излезем от „Лабиринта“. Бил ли си в „Трите прасенца“? Или в „Стария хакер“?
Неудачника поклаща глава.
— Там е доста по-интересно — казвам. Седим един до друг, аз държа моя „BFG-9000“ на коленете си, готов на секундата да изпепеля който и да било противник. С такова снаряжение ще издрапаме. Не можем да не издрапаме. Но засега не бързам. — Между другото, благодаря ти.
— За какво?
— Ти ме прикри в огледалната зала.
Неудачника сваля респиратора си. Изведнъж забелязвам, че движенията му са много странни. Някаква необикновена мекота и пластика — сякаш всеки жест му доставя удоволствие. Така се държат понякога самовлюбените актьори. Но за разлика от тях Неудачника не буди раздразнение.
— Нима за това се благодари? — казва той с ирония.
— Да — отговарям аз. — Разбира се.
— Ти би ли постъпил по друг начин?
— Ако бях на твое място — да.
Пауза. Неудачника, изглежда, е смаян.
— Защо?
— Ти си в беда. Ти си този, който трябва да бъде измъкнат от „Лабиринта“.
— Не аз съм в беда — клати глава Неудачника.
— Дайвър ли си? — питам направо.
— Не.
— Не ме баламосвай, човече. Повече от две денонощия си в дълбината. Досега трябваше да си умрял от глад и жажда.
— Жаждата не е най-страшното.
— А кое е по-страшно?
— Тишината.
— Какво?
— Тишината, Стрелец.
Той ме гледа право в очите. Не отмествам погледа си. Лицата ни са на педя разстояние.
И неговите очи оживяват, в тях вече няма вяла немощ. Черна дълбина… безкрайна тъмнина, сякаш се взирам в нощно небе, където за миг са изгаснали всички звезди. Във водовъртеж от тъма, всмукваща и безмълвна, отвъд пределите на световете.
— Тишината — шепне Неудачника.
Чувствам я, онази Велика Тишина, за която се опитва да ми разкаже. И това, че сега мълчи, е хубаво. Думите са безпомощни, те дращят по покрова на Тишината, без да имат сили да го пробият и само ми пречат да разбера.
Тишината.
Който и да е Неудачника, той знае за нея повече от когото и да било на света.
Още миг — и ще падна в Тишината. Ще разбера Неудачника.
Не искам да го разбирам!
— Ето от какво се страхувам — казва Неудачника и натрапчивият кошмар се разсейва. Просто седим един до друг. Две нарисувани човечета, които си разменят мъгляви фрази.
Интересно, полудяват ли в дълбината? Може би аз ще съм първият?
— Защо се самоуби? — питам аз.
— Кога?
— Анатол почти те е бил извел, ти си изпуснал винтовката и си се гръмнал в челото. Искаш да кажеш, че това е било случайност?
— Няма случайности.
— Тогава защо?
— Анатол не може да ме изведе.
— Защо? — крещя аз. Разговор между глухи, отговори, които не обясняват нищо.
Неудачника не отговаря.
Добре, нека.
Стигат ми толкова загадки. Просто ще го изведа.
И той няма да има никакъв изход, освен да излезе от нивото.
— Ставай! — крещя аз. Сграбчвам го за раменете, и го принуждавам да се изправи. Изваждам от кобура пистолета му, изпразвам го и го изхвърлям.
— Тръгваме! Марш!
Той не спори, пък и само да беше опитал… Ако трябва, ще го мъкна на гръб.
Няма да има друг изход.
Преминаваме през целия Дисниленд, разстрелвам чудовищата, без да пестя муниции. Имам предостатъчно за това ниво.
Гранатометът се нагорещява от непрекъснатата стрелба, изгарям рамото си даже през бронята. Голяма работа!
На площадката с количките едно детенце отново се мъчи да избяга от три ловки демона. Само че този път не е негърче, а латиноамериканче. Писнало ми е от тия американски расови комплекси… Неудачника се спира като втрещен и ми се налага да повторя краткия дуел с демоните и паяка-картечар. Отиваме в сградата, която ни посочва момченцето. Но този път Неудачника го държи здраво и то не успява да се измъкне. Вместо него вътре влизам аз.
Почти целият хол е окупиран от полупрозрачен зъбат мях, който се тресе като желе. Ракетите преминават през него, без да се взривят. Изпепелявам тварта с плазмагъна, като изхарчвам две енергийни клетки.